— „Пари не печатам!“ — Ема хвърли портфейла на масата и разтри уморено слепоочията си. Евтиният ѝ часовник със захабена каишка показваше почти единайсет вечерта.
Кристиан не откъсваше поглед от телефона — студената синкава светлина подчертаваше необръснатия му профил.
— „Можеше поне да измиеш съдовете? Бачкам като луда, по два дежурства подред“, — Ема прибра непокорен кичур коса зад ухото си.
— „Утре ще ги измия“, — измърмори той, безкрайно превъртайки социалните мрежи.
Ема огледа кухнята. В мивката — камара съдове, недокоснати трети ден. По перваза — празни буркани. Някога уютният им апартамент приличаше на бърлога.
— „Кристиан, трябва да поговорим“, — тя седна на ръба на дивана.
— „Пак ли започваш?“ — намръщи се той и остави телефона. — „Може ли утре? Главата ме цепи.“
— „Главата ти всеки ден те цепи!“ — гласът на Ема трепна. — „Минаха шест месеца. Не написа дори едно CV!“
Кристиан скочи на крака, лицето му се изкриви от яд.
— „Мислиш, че е лесно да си намеря работа без връзки? Няма да ставам нито куриер, нито шофьор!“
*
— „Не в това е въпросът. Но трябва да правиш нещо.“ — въздъхна Ема. — „Спестяванията ни се топят. Вчера изтегли хиляда лева. За какво?“
— „Какво, контролираш ме?“ — избухна той. — „Аз съм мъж! Мога да изляза с приятели!“
— „Докато аз изкарвам за двама?“ — очите на Ема пареха от сълзи.
Те някога мечтаеха за дом, деца, пътувания… а сега разговорите им бяха само обвинения.
— „Трябва да подишам въздух“, — хвърли той и излезе.
Вратата се трясна така силно, че чашата на масата подскочи. Ема се свлече на дивана и зарови лице във възглавницата, която миришеше на пържено.
Отвори банковото приложение. На общата сметка — около 650 лева. Едва стига за наем и храна. Скоро щеше да се наложи да посегне към другата сметка — тази, на която три години събираше над 7000 лева за кола.
Телефонът вибрира. Съобщение от Марта: „Как си?“
Ема се усмихна горчиво. Как е? Едва държеше разпадащия се брак… и мъжът, който беше станал чужд.
Погледна сватбената снимка. Кога това щастие изчезна?
*
На сутринта Ема стана преди алармата. Запари чай, погледна календара — допълнително дежурство. Осем часа, после още четири.
Неочаквано получи съобщение от шефа, че може да си тръгне по-рано. Вечерната смяна също свърши по-рано.
Съдбата за пръв път от месеци ѝ подари малко въздух.
Слънцето галеше лицето ѝ; Ема се прибираше пеша.
Още при входа на блока чу повишения, прекалено весел глас на Кристиан.
Тихо отключи вратата.
— „Мамо, казвам ти — всичко върви идеално“, — говореше той оживено. — „Сега е перфектният момент за инвестиция. Парцелът е супер.“
Ема застина.
— „Ще вземем твоите спестявания, ще добавим нашите… и на Ема. Разбира се, че ще го запишем на мое име. Тя няма нужда да знае.“
Ръката ѝ се вдигна автоматично към устата.
Искаха да изхарчат нейните пари. Без дума.
— „Утре подписваме всичко“, — засмя се той. — „Ема е до късно на работа. Избрах супер парцел — шест ара. Покривът ще оправя, оградата също. Лятото — ваканция!“
*
Това я пречупи.
Ема излезе безшумно от апартамента и отиде право в банката.
— „Бих искала да направя превод от личната си сметка“, — каза твърдо.
След петнайсет минути всичките ѝ спестявания бяха по сметката на майка ѝ.
Върна се у дома и трясна вратата силно — като след дълъг работен ден.
— „Прибрах се!“
— „Мхм“, — измърмори Кристиан.
Ема влезе в спалнята, извади големия куфар и започна да събира неговите неща.
Телефон — Марта:
— „И?“
— „Пакувам му багажа. Няма представа.“
След минути куфарите стояха в коридора.
Ема влезе в хола и изключи телевизора.
— „Кристиан, трябва да поговорим.“
— „Хей! Имаше важна сцена!“
— „Важната сцена е тук“, — скръсти ръце тя. — „Искам да излезеш. Днес.“
— „Ема, полудя ли?!“
*
— „Бих полудяла, ако остана още един ден с теб. Знам всичко — за парцела, за парите ми, за вашите планове.“
Кристиан побледня.
— „Подслушвала си? Това е болестно!“
— „Болестно е това, което ти и майка ти сте замислили.“
Ема отвори вратата.
— „Излез.“
Той изсъска:
— „Ще съжаляваш.“
— „Не“, — каза тя. — „Вече не.“
Ема седна на масата. Ръцете ѝ трепереха, но усещаше странна свобода.
Отвори прозореца.
*
Телефонът звънна — Марта:
— „Как мина?“
— „Излезе. Свободна съм.“
Ема се усмихна леко.
Прибра сватбената снимка в шкафа.
Облече палтото си, огледа тихия, празен апартамент — своя.
Затвори вратата внимателно.
Без болка.
Без страх.
И тръгна в хладната вечер — към живот, който най-накрая принадлежеше само на нея.