— Защо плащаш на чужди хора за наем, когато имаш апартамент? Нали заради теб се стараехме! — недоумяваха родителите.
— Не разбирам защо плащаш наем, когато имаш апартамент! Ние всичко направихме за теб!

Анна прочете съобщението от майка си на глас, сякаш се надяваше смисълът му да се промени, щом бъде изречен. Не се промени. Тя седеше на кухненската маса в наета гарсониера, броеше смачкани банкноти и прилежно записваше разходите в изтъркан тефтер: „Наем, храна, месечна карта…“.

Телефонът отново завибрира. Анна дори не погледна — знаеше, че това е поредното напомняне за родителската „щедрост“. Тя го плъзна към другия край на масата, където той глухо се удари в захарницата. В гърдите ѝ се надигна добре позната вълна — смесица от обида и стара горчивина, която с времето така и не изчезваше.

Анна огледа кухнята си — мъничка, с олющена боя по радиатора и стар хладилник, който бучеше като трактор. И въпреки това тук се чувстваше у дома. За разлика от онзи апартамент — просторен, ремонтиран, с изглед към парка. Апартаментът, който родителите ѝ бяха „подарили“.

Майката на Анна, Мария Лоран, винаги знаеше кое е правилно. Как правилно да възпитава дъщеря си, какви приятели да ѝ избира, как да планира бъдещето ѝ. Бащата, Жан Лоран, тих и отстъпчив, рядко противоречеше на жена си. За двадесет и осем години брак се беше научил да кимва в точните моменти и да подкрепя решенията ѝ.

Когато Анна навърши четиринадесет години, родителите обявиха на празничната трапеза:
— Купихме апартамент! За теб, скъпа. За да имаш собствен дом, когато пораснеш.

Роднините ахкаха и се възхищаваха. Какви прекрасни родители, каква грижа за детето! Анна тогава прегърна родителите си със сълзи в очите. Струваше ѝ се, че е най-щастливото момиче на света.

Апартаментът се намираше в добър квартал, близо до метрото. Двустаен, светъл, с голяма кухня. Родителите бяха направили ремонт и го бяха обзавели — всичко в спокойни бежови тонове, каквито Мария харесваше.

*

В деня, в който Анна беше приета в университета, родителите организираха тържествена церемония. Тя стоеше в антрето на онзи апартамент с букет бели рози, а майка ѝ и баща ѝ се усмихваха, държейки връзка ключове, завързани с червена панделка.
— Това е твоят дом, Ани! — провъзгласи Мария. — Вече си пораснала и самостоятелна. Толкова се гордеем с теб!

Анна взе ключовете с треперещи ръце. Беше на осемнадесет, пълна с надежди и планове. Целият свят лежеше в краката ѝ.

Едва няколко месеца по-късно, когато трябваше да оформи временна адресна регистрация за университета, Анна разбра, че в документите собственик на апартамента е записана Мария Лоран.
— Е, разбира се — обясни майка ѝ. — Ти си още много млада. После ще го прехвърлим, когато му дойде времето.

Анна не обърна внимание. Защо да го прави? Това бяха родителите ѝ. Най-близките хора.

Първата пукнатина се появи във втората година от следването. Анна осъзна, че е сбъркала с избора на специалност. Икономиката ѝ се струваше скучна, числата се сливаха пред очите ѝ, а лекциите по счетоводство я приспиваха. За сметка на това избираемият курс по история на изкуството посещаваше с блеснали очи.

— Мамо, искам да се прехвърля в история на изкуството — каза тя една вечер на вечеря в родителския дом.

Мария замръзна.
— Какви глупости? История на изкуството? И какво ще работиш после? В музей за жълти стотинки?

— Но това ме вълнува! Не мога повече да седя над тези таблици…

— Не можеш? — гласът на майка ѝ стана леден. — А ние значи напразно плащахме за образованието ти? Напразно купихме апартамент за теб?

— Какво общо има апартаментът? — обърка се Анна.

Мария стана от масата. Бузите ѝ пламтяха от гняв.
— Има всичко общо! Ще правиш това, което ние кажем! Ако не ти харесва — освободи апартамента, щом не се съобразяваш с нас! Това е моят дом, между другото, аз съм стопанката!

Анна замълча. В този момент нещо вътре в нея се сви, сякаш ключалка щракна за последен път. Изведнъж разбра ясно: този „подарък“ имаше цена. И сметката тепърва започваше да се трупа.

*

Анна не получи отговор. Мария само стисна устни и демонстративно започна да разчиства масата. Жан се изкашля неловко, но както винаги — замълча. Настъпи тежка, задушаваща тишина, от онези, в които чуваш собственото си дишане.

Онази вечер Анна си тръгна късно от родителския дом. Вървеше по тъмната улица, без да усеща студа, а в главата ѝ се въртеше една и съща мисъл: значи така било. Апартаментът, грижата, гордостта — всичко това не беше подарък, а каишка.

На следващия ден тя събра багажа си. Малка чанта — само най-необходимото. Когато Мария разбра, че Анна се изнася, избухна:
— Мислиш, че ни изнудваш? Че ще се уплашим?

— Не — отговори спокойно Анна. — Просто искам да живея собствения си живот.

Наетият апартамент се намери бързо — малък, неудобен, но неин. Анна работеше вечер в книжарница, поемаше допълнителни ангажименти, броеше всяко евро. Беше трудно, понякога до сълзи. Но за първи път от дълго време заспиваше без усещането, че някой я наблюдава и контролира.

Родителите не се отказваха. Съобщенията валяха едно след друго — упреци, напомняния, намеци.
„Ние всичко правихме за теб.“
„Ти си неблагодарна.“
„Ще се върнеш — тогава ще говорим.“

Анна четеше и изтриваше.

Когато дойде време да избере специализация, тя подаде документи за история на изкуството. Мария научи от познати. Обаждането беше рязко, почти тържествуващо:
— Щом така си решила, знай едно: в този апартамент повече няма да стъпиш.

Анна дълго гледа през прозореца, после тихо каза:
— Добре. Значи вече нямате с какво да ме управлявате.

След половин година ѝ предложиха стаж в малка галерия. Първата изложба, първите текстове в каталога, първите искрени „благодаря“ от посетителите. Тя се прибираше късно, уморена, но щастлива.

Един ден Мария влезе в галерията. Бавно вървеше покрай стените, вглеждайки се в надписите. Пред една от творбите спря.
— „Куратор: Анна Лоран“ — прочете на глас.

Анна сама се приближи. Погледите им се срещнаха.

— Не знаех — каза Мария. За първи път в гласа ѝ нямаше увереност.
— Сега вече знаеш — отговори Анна.

Те не говориха за апартамента. Не говориха за дългове и жертви. Мария си тръгна, без да се сбогува.

А вечерта Анна се върна в малката си наета гарсониера, сложи чайника и отвори тефтера с разходите. На последната страница написа внимателно:

„Свободата — безценна.“

И за първи път от много години се усмихна — спокойно, без страх, без да се оглежда назад.