— Ти сериозно ли? — Елизабета стоеше до прозореца, държейки телефона в ръка, и гледаше към сивия декемврийски двор, където един уморен чистач мотаеше мръсния сняг в разкалена купчина. — Седем души, Марко. Седем. В нашия двустаен апартамент. Седмица преди Коледа.

— Е, какво толкова? — Марко дори не вдигна поглед от лаптопа, продължавайки да пише. — Нали е семейство. Майка ми с Каролина и другите. Ще седнат, ще честитят, ще хапнат и ще си тръгнат.

— „Ще хапнат“ звучи като заплаха, честно казано — изсмя се сухо Елизабета. — Помниш ли колко хвърлихме последния път за продукти? После седмица ядохме макарони без сос като студенти.

Марко най-накрая вдигна очи:

— Пак започваш?

— Не, продължавам. Не съм спирала — рязко се обърна тя. — Не забеляза ли как майка ти превръща „малко да поседим“ в пълномащабен банкет с претенции за елитен кетъринг?

Той сви рамене:

— Ами тя е малко… особена.

— Особена? — Елизабета се засмя горчиво. — Марко, тя миналия път разкритикува салатите ми, масата ми, даже чайника! Чу ли как каза: „Трябвало е да избереш по-добра жена, не каквото си паднало“?

*

Той извърна поглед.

— Не го казва от зло…

— Да бе. Това ѝ е „стилът“ — да мачка самочувствието на другите.

В кухнята тиктакаше китайски часовник с йероглифи, който Марко беше купил „за майтап“. Стрелките наближаваха девет вечерта. В съседните прозорци започваха да светят лампички — хората се подготвяха за Коледа. Само на Елизабета не ѝ беше до празнично настроение.

Тя усещаше как нещо тежко и лепкаво се задава, като мръсен снежен къс, който стъпкваш без да искаш.

— Моля те, чуй ме — каза тя по-бавно и тихо. — Няма повече да организирам пир за половината квартал, защото на майка ти ѝ се приискало „по семейному“. Работя, уморена съм. И не съм се наемала за безплатна готвачка на роднините ти.

— Лиз… това е само веднъж преди празниците.

— Ти така казваш всеки път — тя падна уморено на стола. — „Само веднъж“. После още веднъж. После „не можем да изгоним родата“. А в крайна сметка аз съм с парцала, а те — с претенциите.

Той затръшна лаптопа.

— Може би преувеличаваш?

— Хайде по факти — погледна го тя право в очите. — Миналата година колко пъти твоите роднини са яли в нашия апартамент?

Марко се замисли.

— Ъм… шест? Може би седем?

— Единайсет, Марко. Броих ги. Защото всеки път след това живеехме на ориз и на обещанията ти, че „другия месец ще е по-леко“.

*

Той се намръщи.

— Ти… броила ли си?

— Разбира се. Защото после аз трябва да измислям как да стигнем до заплата.

Марко въздъхна, разтривайки лицето си.

— Добре. Ще говоря с майка ми.

— Не „ще говориш“, а ще ѝ обясниш — каза твърдо Елизабета. — Вежливо, спокойно. Защото ако не разбере — аз ще ѝ обясня. И тогава много ще се обиди.

Разговорът приключи. Поне така се надяваше Елизабета.

Следващите дни минаха тихо. Подозрително тихо. Елизабета ходеше на работа в клиниката, приемаше обаждания, регистрираше пациенти и хващаше себе си, че за първи път отдавна не се прибира с натежало сърце. Дори купи малка изкуствена елха, сложи я на перваза и сутрин палеше лампичките — за настроение.

А в четвъртък, три дни преди Коледа, телефонът звънна.

На екрана — „Луиза П.“

Елизабета така обърна очи, че ако това беше спорт, щеше да вземе златото.

— Да? — каза сухо.

— Елизабетке, слънчице — гласът на свекърва ѝ беше подозрително сладък, направо лепкав. — Чух, че си се обидила на нас?

*

— Не, Луизо, не съм се обидила — отвърна Елизабета със същия спокоен тон, който използваше, когато трябваше да успокои нервен пациент, а самата тя мечтаеше да затвори телефона. — Просто съм заета. Какво има?

— Ох, мила — в гласа на свекърва ѝ прозвуча престорено огорчение, сякаш предварително беше репетирала. — Говорих с Марко… Каза ми, че сте били малко… преуморени. Много ме заболя, знаеш ли! Мислех, че ни чакате за Коледа.

Елизабета бавно издиша.

— Луизо, проблемът не е, че идвате. Проблемът е, че всеки път харчим половин заплата. Не мога повече така.

От другата страна на линията настъпи театрална пауза.

— Разбирам, разбира се… — проточи свекърва ѝ. — Просто Каролина искаше да доведе своите… И братята на Марко се надяваха… Но щом ти е тежко — естествено, няма да дойдем. Защо да насилваме, нали?

Думите звучаха меки, но бодяха като иглички.

— Ако не дойдете, това ще е правилното решение — спокойно отвърна Елизабета. — Живеем в малък апартамент. Аз работя. Марко е уморен. Коледа е семеен празник — не изпитание за издръжливост.

— Значи… не ни чакате? — гласът на Луиза стана по-тънък, леден.

— Не ви чакаме — каза истината Елизабета.

Настъпи тишина. После едно тежко въздишане.

— Кажи на Марко, че сам издигна стена между нас — заяви свекървата. — Мислех, че за него семейството е по-важно…

И прекъсна разговора.

*

Вечерта Марко се прибра изморен, със замръзнали пръсти, но още с влизането изглеждаше напрегнат.

— Лиз… майка ми звъня. Каза, че… си „изгонила“ всички.

— Никого не съм гонила — спокойно отвърна тя. — Просто казах истината. Че не можем да финансираме банкет за десет души. И че не мисля да прекарвам празника като обслужващ персонал.

Той постави торбата с продуктите на масата.

— Можеше да ѝ го кажеш по-меко…

— Казвах го меко цяла година — погледна го тя твърдо. — Но до вашето семейство мекото не стига.

Той отвори уста да възрази — тя усети това — но вместо това седна тежко и затвори очи.

— Лиз… — гласът му беше по-тих. — Наистина не знаех, че е толкова зле.

— Надявам се, че вече знаеш — седна тя срещу него. — Искам нормална Коледа. Без тичане. Без нечии изисквания. Само ние. Ти и аз.

Марко вдигна поглед. За първи път от дълго време в очите му нямаше защитна ярост — само обърканост и… разбиране.

— Добре — каза най-накрая. — Ще кажа на всички, че празникът се отменя.

— Не се отменя — поправи го тя. — Просто ще бъде наш. В тихия ни апартамент. С проста храна. С топла светлина. С почивка, която и двамата заслужаваме.

Той кимна.

*

И за първи път от месеци в малкия им апартамент се дишаше леко.

Коледната вечер беше спокойна. На масата — скромна печена пуйка, салата, две свещи. През прозорците на съседите премигваха гирлянди, но вътре цареше уют, в който не присъстваха ничии претенции.

Елизабета наля вино на Марко, а за себе си — чай.

— Радвам се, че решихме така — каза той, загледан в малката, но очарователна елха.

— И аз — усмихна се тя. — Понякога е по-добре да поставиш граница, отколкото да търпиш безкрайно.

В този момент телефонът на Марко завибрира. На екрана — „Луиза“.

Той изключи звука. Без колебание.

Елизабета повдигна вежди.

— Няма ли да вдигнеш?

— Не — отвърна спокойно. — Днес е нашият празник. И ми харесва точно такъв, какъвто е.

Тя усети как възелът в гърдите ѝ — този, който я стискаше с месеци — започна да се разплита.

За първи път от много време тя посрещаше празника не като изтощена домакиня, а като жена, която най-накрая е поставила себе си на първо място.

А Марко — присъстващ, истински присъстващ — беше най-силното доказателство, че е постъпила правилно.