— Защо трябва да отменя юбилея си в ресторант, само защото майка ти смята, че това е излишен разход и че е по-добре с тези пари да се оправи покривът на вилата ѝ? Марко, събирах за този празник две години и изобщо не ме интересува покривът на майка ти!

— Знаеш ли, реших все пак да сменя жулиена с брускети с ростбиф. Управителката каза, че това изглежда по-модерно и излиза по-изгодно като порции — Елена превърташе с ентусиазъм снимките на телефона си, докато вилицата ѝ висеше над изстиналото рагу. — И още нещо — за настаняването. Леля Радка по-добре да не седи до твоя колега, ще го побърка с въпроси за медицината.

Марко продължаваше методично да дъвче вечерята си, без да вдига поглед от чинията. Ядеше така, сякаш изпълняваше служебна задача — равномерно, без емоции, съсредоточено. Спокойствието му тази вечер не беше успокояващо — беше тежко, плътно, като бетонна плоча.

— Марко, чуваш ли ме? — Елена леко повиши глас, опитвайки се да пробие бронята на безразличието му. — Утре до обяд трябва да потвърдя окончателното меню. Нали обеща днес да минеш през „Панорама“ и да внесеш втората вноска? Мина ли?

Мъжът остави вилицата, избърса внимателно устните си с хартиена салфетка, смачка я и я сложи на ръба на масата. Едва тогава вдигна поглед към нея — прав, сух и напълно празен.

— Няма нужда да звъниш никъде, Елена. И менюто няма да се потвърждава.

— Как така? — тя замръзна, усещайки неприятен хлад в гърдите си. — Да не са фалирали? Или са объркали датите? Знаех си, че трябваше да резервираме залата край морето…

— Не. Ресторантът работи. Бях там днес.

— И? Плати ли?

— Не. Взех обратно капарото.

Елена премигна. Веднъж. После още веднъж. Смисълът на думите му стигаше до нея бавно, сякаш говореше на непознат език. Тя остави телефона с екрана надолу. Тихият звук от допира му с масата прозвуча като изстрел.

— Взе капарото? — попита тя спокойно. — Защо? Планираме този ден от половин година. Гостите са поканени. Роклята виси в гардероба. Това шега ли е?

— Не се шегувам. Взех управленско решение — Марко се облегна назад, скръстил ръце. — Пресметнах всичко. Ресторантът, водещият, алкохолът, фотографът ти… Излиза почти 40 000 лева. Четиридесет хиляди, Елена, за шест часа ядене, пиене и танци. В сегашната икономическа ситуация това не е глупост — това е престъпление спрямо семейния бюджет.

— Това са мои пари, Марко — гласът ѝ стана твърд. — Мои бонуси за две години. Не съм искала от теб нито лев. Бяхме се разбрали: твоята заплата — за живота и колата, моята — за спестявания и моите „желания“. Този юбилей е най-важното ми желание. Върни парите. Утре сама ще отида и ще платя.

Марко се усмихна криво — снизходително, като на дете.

*

— Парите ги няма. Тоест, има ги, но вече са разпределени. Днес минах през строителния склад. Поръчах ламаринен покрив и греди. Доставката е в събота — точно когато ти планираше празненствата.

— Какъв покрив? — Елена усети как кръвта нахлува в лицето ѝ. — Защо ни е покрив? Ние живеем в апартамент!

— Ние — да. Но майка ми е на вилата. След последния порой горният етаж е наводнен. Старият шифер е изгнил. Трябва да се оправи сериозно. Това е имот. Актив. А твоите брускети след ден ще станат… знаеш какво. Освен това майка ми смята, че този юбилей е излишен разход.

Елена го гледаше и не го познаваше. Това не беше човекът, с когото преди седмица избираше цвета на салфетките. Пред нея стоеше калкулатор, програмиран от чужда воля.

— Защо аз трябва да отменя юбилея си, защото майка ти така смята? Марко, събирах за този празник две години. И не ме интересува нейният покрив!

— Не смей така да говориш за майка ми! — Марко рязко се наведе напред. — Тя е възрастен човек! Кръвното ѝ скача, защото водата капе в легени! А ти мислиш само как да се нагиздиш и да се покажеш пред приятелките си! Егоистка!

— Аз егоистка? — Елена се изсмя сухо. — Две години ходя със старо яке, работя по два проекта. А майка ти, с пенсия по-голяма от заплатата ми и депозити „за погребение“, реши, че ремонтът ще го правиш ти — с моите пари?

— Тя няма свободни средства! Всичко е на влогове! — отвърна Марко. — И изобщо, вилата един ден ще е наша. Инвестираме в бъдещето. Аз като мъж трябва да решавам проблеми, не да угаждам на капризи.

— Даде моите пари за ремонт на чужда вила, без да ме питаш?

— Не съм длъжен да питам, когато спасявам семейно имущество. И стига си делила парите на „твои“ и „мои“. Ние сме семейство.

Той стана, хвърли чинията в мивката. Отвори бира.

— Стига толкова. В събота отиваме при майка ми. Ти ще ѝ помогнеш в градината, докато ние оправяме покрива. А рождения ден… ще купим торта, ще седнем на верандата. Чист въздух. Какво повече ти трябва?

Тогава Елена разбра: нейните желания в този дом струваха по-малко от прогнилия покрив.

*

Решението, което беше взето много по-рано

Елена сгъна листа бавно и внимателно го сложи на масичката. Прекалено внимателно — сякаш рязко движение можеше да срине още нещо, макар че вътре всичко вече беше рухнало.

Марко я наблюдаваше. Очакваше сълзи или скандал. Отпи от бирата, смени канала.

— Значи всичко сте решили предварително — каза тя тихо. — Тортата, менюто… а този списък вече е бил в джоба ти.

— Стига си драматизирала — махна с ръка той. — Обстоятелствата се промениха.

— Не — отвърна спокойно. — Аз се промених. Днес го разбрах.

Той изключи звука на телевизора.

— И какво сега? Развод заради един юбилей?

Елена се усмихна леко. Истински.

— Не. Сега ще ми върнеш парите.

— Казах ти — няма ги.

— Тогава ще ги намериш. Утре отивам в банката. Затварям сметката, до която още имам достъп. После или ми връщаш всичко, или говорим с адвокат.

— Няма да посмееш.

*

— Семейството е място, където се говори. Ти реши вместо мен. Аз просто слагам точката.

Тишината увисна тежка между тях.

— Отивам при приятелка — каза тя, обличайки якето си. — През уикенда ще се върна за нещата си. На вилата не идвам.

— Ще съжаляваш — хвърли той. — Майка ми беше права. Неблагодарна си.

Елена спря на вратата, без да се обърне.

— Кажи ѝ, че покривът е важен.
— кратка пауза —
Но аз няма да живея повече под този, който сте построили заедно.

Вратата се затвори тихо.

Марко остана сам. С топлата бира в ръка и с празнота, която не можеше да назове.

И едва тогава разбра:

Тази вечер той не спаси бюджета.

Тази вечер загуби жена си.