— Клара, не си ли виждала синия ми вратовръзка? — долетя гласът му от спалнята, където Маркус Вайс се приготвяше за работа.
Клара стоеше до печката и бъркаше овесената каша. Седем години брак — и всеки ден като копие на предишния. Той тичаше към офиса за пари и кариера, а тя — между кухнята, тенджерите и пералнята.
— Погледни на горния рафт в гардероба! — извика тя.
— Там няма нищо! Сигурна ли си?
Клара въздъхна, избърса ръцете си и тръгна към спалнята. В джоба на вчерашното му сако напипа нещо метално. Ключ. Обикновен ключ за апартамент — но не за техния.
— Маркус, това откъде е? — подаде му находката.
По лицето му за миг пробяга смущение, но веднага се овладя и сряза рязко:
— Върни се в кухнята! Не рови в нещата ми! Това е служебен — от архива в работата.
Той дори не подозираше какво предстои.
По време на закуска Маркус съсредоточено пишеше нещо на телефона си, усмихваше се и няколко пъти тихо се подсмихна.
— Кой ти пише? — попита Клара внимателно.
— Колеги. Обсъждаме проект — измърмори той, без да вдигне поглед.
Но тя успя да види — на екрана не бяха документи, а сърчица и емоджита.
— Днес ще закъснея. Презентация, после вечеря с партньори. Не ме чакай.
— Вечеря в събота?
— Бизнесът не познава почивни дни, скъпа.
*
Той я целуна по бузата и излезе, оставяйки след себе си следа от скъп парфюм.
Клара разчисти масата и седна с чаша изстинало кафе. Преди седем години беше завършила икономика с отличие, работеше в банка, градеше кариера. Но след сватбата…
— Защо ти е тази работа? — убеждаваше я тогава Маркус. — Аз ще осигуря всичко. Занимавай се с дома. Скоро деца…
Годините минаваха, деца нямаше. Вместо това Клара познаваше всички касиерки в кварталните супермаркети и помнеше сюжета на всеки сериал.
Тази сутрин нещо в нея се пречупи. Чуждият ключ, емоджитата в телефона, новият аромат, „служебните“ срещи през уикендите…
Тя отвори лаптопа и написа в търсачката: „работа бизнес център ЗАРЯ“. Именно там, на седмия етаж, Маркус работеше във фирма „Форуърд“.
Сред обявите намери една: почистваща фирма „Чистота“ търсеше хигиенистки за бизнес център. Вечерна смяна.
Сърцето ѝ заби по-бързо. Идеално: служителите си тръгват, а чистачките идват. Но някои остават…
Тя набра номера:
— Здравейте. Обаждам се за обявата за хигиенистка в „Заря“…
На следващия ден Клара седеше срещу бригадирката Нина.
— Имате ли опит?
— Домашен. Седем години — отвърна честно тя.
— Защо точно „Заря“? Имаме обекти по-близо.
— Подходящ график. И… развеждам се. Вечер мъжът е с детето, а аз търся допълнителна работа.
Жената я погледна със съчувствие.
— Разбирам. Подхождате. Под какво име да ви запиша?
— Валентина Петрова — отговори без колебание Клара.
*
За три дни Клара Вайс се превърна във Валентина Петрова — новата хигиенистка в бизнес центъра. Получи униформа, инвентар и кратък инструктаж:
— Най-важното — да сте незабележима. Без разговори, без излишни движения. Работим бързо и тихо. Вашият етаж е седми. IT фирма „Форуърд“. Особено — кабинетът с табелка „М. Вайс“.
— Може ли точно седмият етаж? — попита предпазливо Клара. — Казаха ми, че офисите са по-малко. Аз още се уча.
— Може. Там една не издържа — тежко е. Ако се справяте, работете.
Клара стоеше пред вратата на кабинета на мъжа си с моп в ръка. Навън вече беше тъмно, около осем вечерта. Работният ден беше приключил, но зад вратата се чуваха гласове.
Планът ѝ проработи.
Две седмици работа като хигиенистка в същия офис, където работеше Маркус, отвориха очите ѝ. Неговите „закъснения“ нямаха нищо общо с работа. Седмият етаж го привличаше не заради проектите, а заради Алина Крамер — млада маркетинг специалистка от същата фирма.
Ключът от джоба му не отваряше архив, а нейния апартамент в нова кооперация.
— Маркус, писна ми да се крием — каза Алина точно в момента, когато Клара миеше пода в съседния кабинет. — Кога най-после ще бъдем заедно официално?
*
Клара застина, без да стигне с мопа до кофата. В гърлото ѝ пресъхна, но ръцете ѝ не трепереха. Изчака няколко секунди — точно толкова, колкото да чуе отговора.
— Не сега, Алина — Маркус говореше тихо, раздразнено. — Знаеш, че всичко е сложно.
— Сложно? — в гласа ѝ прозвуча стомана. — Имаш ключ от апартамента ми, прекарваш тук вечерите, а аз все още чувам „не сега“?
Клара бавно отмести количката и се престори, че бърше стъклото. Сърцето ѝ биеше равномерно — сякаш отдавна знаеше всяка следваща дума.
— Ще го реша — отсече Маркус. — Трябва ми време.
— Колко? Месец? Година? Докато жена ти остарее до печката?
Той издиша рязко.
— Не се меси.
Клара затвори очи. Седем години — и всичко стана кристално ясно за една минута.
Вкъщи не запали светлината. Седна на ръба на дивана и извади тефтер, който беше купила по пътя. Написа внимателно: план. До него — дати, суми, стъпки. Тя се върна към икономиката така, както се връщат към родния си език след дълго мълчание.
След седмица откри сметка на свое име. След две — обнови автобиографията си. След три — получи покана за интервю в консултантска фирма. Малка, но с перспектива. И — най-важното — с уважение.
Маркус все по-често закъсняваше. Ухаеше на същия парфюм, говореше със същите думи. Тя слушаше и кимаше, но вече беше на друго място.
В петък вечер той влезе в кухнята прекалено доволен.
— Заминавам за уикенда — съобщи, без да я погледне. — Изнесено обучение.
Клара сложи пред него чиния. Празна.
*
— Седни — каза спокойно.
Той вдигна очи, изненадан.
— Обиди ли се?
— Не. — Плъзна към него папка. — Реших.
Той отвори. Документи. Извлечения. Молба за развод.
— Какво е това?
— Моето връщане към себе си. Започвам работа. От понеделник. И подавам за развод.
Той се усмихна по навик.
— Мислиш ли, че ще се справиш без мен?
Клара го погледна право в очите. Спокойно. Студено. Окончателно.
— Вече се справих.
Той замълча. За първи път — истински.
— Алина знае ли? — попита тя, изправяйки се.
Маркус пребледня.
— Знае какво?
— Че ключове раздаваш лесно, а отговорност — никога.
Тя взе палтото си.
— И още нещо. През уикенда и аз заминавам. Но не на обучение. Отивам да започна живот, в който никой не ми заповядва „в кухнята“.
*
Вратата се затвори тихо.
Месец по-късно Клара седеше в новия си офис до прозореца. Градът светеше. Телефонът вибрира — съобщение от непознат номер.
„Аз съм Алина. Всичко разбрах. Благодаря ти.“
Клара се усмихна — не злорадо, а леко. Както се усмихват хората, когато излизат от дълга тъмнина към светлина.
Тя затвори лаптопа и тръгна към дома.
За първи път — към себе си.