Клара застина пред отворения гардероб. Пръстите ѝ се впиха в празния платнен калъф толкова силно, че кокалчетата побеляха.

Вътре нямаше нищо. Съвсем нищо.
А още снощи тук висеше новото ѝ палто — скъпо, идеално, онова, за което мечтаеше почти половин година. Спестяваше от всяка заплата, лишаваше се дори от сутрешното кафе по пътя за работа.

— Марин! — повика тя съпруга си, като на всяка цена се стараеше гласът ѝ да не потрепери. — Видя ли ми палтото?

От хола се чу ленив, безразличен отговор:

— Кое палто? А… новото ли? Майка ми вчера мина, докато беше в магазина. Премери го. Много ѝ хареса.

Клара бавно излезе от спалнята. Сърцето ѝ биеше някъде в гърлото, сякаш някой я стискаше отвътре.
Марин седеше на дивана, вперил поглед в телефона си — спокоен, отпуснат, сякаш ѝ беше казал, че хлябът е свършил.

— И какво следва? — попита тя, приближавайки се.

— Ами… дадох ѝ го — сви рамене той. — Майка ми каза, че старото ѝ палто е износено, че ѝ е студено. А ти си млада, здрава — ще си изкараш за ново.

В Клара нещо се скъса.
Не бавно, не постепенно — рязко, като струна, опъната до краен предел.

*

Шест месеца.
Половин година тя заделяше по няколкостотин лева от всяка заплата. Не излизаше с колежките си в кафенета, не си купуваше козметика, доносваше старите обувки.
Всичко заради това палто.
Заради усещането, че най-сетне може да си позволи красива, стойностна вещ. Заради увереността, че трудът ѝ има смисъл.

А той просто го взе и го даде на майка си.
Без да попита.

— Ти даде моето палто — повтори бавно Клара, сякаш проверяваше дали е чула правилно. — Моето. Купено от мен. С мои пари.

Марин най-сетне вдигна поглед от екрана. В очите му имаше лека досада.

— Какво толкова се палиш? Това е майка ми! На нея ѝ трябва повече. Пенсията ѝ е малка, не може да си позволи такива неща. А ти работиш — ще изкараш още. Не бъди алчна.

Не бъди алчна.

Думата я удари като шамар.

Значи е алчна, защото иска да носи това, което е купила с честно изкараните си пари?
Значи е лоша, защото не иска да раздава собствеността си при всяко кимване?

Клара се обърна и влезе в спалнята.
Марин въздъхна с облекчение — беше убеден, че скандалът е приключил. Жена му просто се е обидила, както обикновено. Скоро ще ѝ мине.
Винаги ѝ минаваше. Винаги прощаваше. Винаги отстъпваше — и на него, и на майка му.

Но този път беше различно.

След минута Клара се върна.
В ръцете си държеше новия му костюм — онзи, купен за фирменото тържество, с който толкова се хвалеше, разказвайки за „италианската материя“ и „перфектната кройка“.
До него — любимата му риза от скъп памук, грижливо сгъната, сякаш е във витрина.

— Какво правиш? — напрегна се Марин, когато видя ножиците в ръцете ѝ.

Клара го погледна спокойно. Прекалено спокойно.

— Помагам на майка ти — отвърна хладно и допря остриетата до ръкава на костюма му…

*

Остриетата се затвориха със сух, остър звук.

— Полудя ли?! — Марин скочи от дивана. — Какво правиш?!

Платът поддаде без съпротива.
Клара дори не трепна. Не се усмихна. Не повиши глас. Преряза внимателно единия ръкав, после другия — също толкова точно и хладнокръвно, сякаш изпълняваше отдавна планирано действие.

— Спри! — хвърли се към нея, но замръзна, щом срещна погледа ѝ. — Клара, остави ножиците. Да поговорим.

— Да поговорим? — за първи път тя го погледна право в очите. — Ти не говори с мен. Ти реши вместо мен. Взе моя вещ и я даде на друг. Без да питаш. Без срам.

Тя сложи костюма на масата и направи още един разрез — върху ризата.
Фината материя се разтвори като спукано търпение.

— Знаеш ли колко струва това?! — извика Марин. — Това е моят костюм! Моят!

— Именно — каза тихо Клара. — Твоят.

Тя остави ножиците и се изправи.

— Сега чувстваш ли гняв? Обида? Възмущение? — направи крачка към него. — Запомни това усещане. Точно същото изпитах и аз, когато разбрах, че моето палто го няма.

— Това е различно… — промърмори той.

— Не, Марин. Това е абсолютно същото — прекъсна го тя. — Разликата е само в това, че ти реши: твоето си е твое, а моето — общо. Или, по-удобно, на майка ти.

Той замълча. Побледня.

*

— Не исках да унищожавам твоите вещи — продължи Клара. — Исках само да разбереш. Но явно думите не стигат до теб.

Тя отиде до гардероба и започна да вади кутии. Спокойно. Без бързане.

— Какво правиш сега? — попита той дрезгаво.

— Събирам своето — отвърна тя. — Това, което съм купила аз. С мои пари. И което повече никой няма да ми взема без да пита.

— Ти… си тръгваш? — в гласа му за първи път се появи страх.

Клара се обърна.

— Не, Марин. Не аз си тръгвам. Аз просто спирам да живея по стария начин.

Тя извади телефона си, отвори банковото приложение и го остави пред него.

— Преведох ти половината за сметките за този месец. Останалото е твоя грижа. Както и майка ти.
— А между другото — добави спокойно — кажи ѝ, че може да си задържи палтото. Това е последният ми „подарък“.

*

— Клара… — направи крачка към нея. — Ще го оправим. Ще взема палтото обратно. Ще говоря с майка ми.

Тя поклати глава.

— Не си разбрал най-важното. Не става дума за палтото. Става дума за това, че ти избра — не мен. И го правеше всеки път.

Тя закопча чантата си и тръгна към вратата.

Марин остана сам насред стаята — сред съсипаните дрехи, разхвърляните вещи и внезапната тишина, в която за първи път осъзна, че е загубил много повече от един костюм.

А Клара излезе от апартамента с изправен гръб и странно, почти забравено усещане вътре в себе си — усещането за свобода.