Тази вечер въздухът беше пропит с очакване за чудо. Бъдни вечер — онзи единствен ден в годината, когато дори възрастните тайно вярват, че семейството ще се събере около масата, свещите ще бъдат запалени навреме и светът ще стане поне малко по-топъл.
Анна вярваше също. До последната минута.

— Мамо, кога ще дойде татко? — попита Лео, застанал до прозореца и притиснал носле към студеното стъкло.

Анна погледна часовника. Без двайсет единайсет. Марко беше обещал да се върне в десет. Масата беше подредена, салатите — прибрани в хладилника, печеното пиле чакаше на котлона. На масата горяха свещи, а до тях стоеше бутилка пенливо вино — купи я, макар че обикновено пестяха.

— Скоро, миличък — отвърна тя.

Гласът ѝ потрепери. Навън виелицата се усилваше, снегът заслепяваше лампите в двора и превръщаше всичко в бяла мъгла. Анна набра номера на мъжа си за четвърти път. Първите три обаждания той беше отхвърлил. Сега поне чу сигнала.

— Какво има? — гласът на Марко беше глух и раздразнен.

— Къде си? Чакаме те, вече е почти единайсет… днес е Бъдни вечер.

— Нали ти казах, че ще се забавя. Времето е ужасно, пътищата не са изчистени. Не ме чакай, лягай си.

Не ме чакай.
Каза го толкова обикновено, сякаш ставаше дума за закъсняла вечеря, а не за вечер, която идва веднъж в годината. Анна стисна телефона.

— Марко, това е Бъдни вечер. Лео цяла вечер стои на прозореца…

— Анна, не започвай! Сега не мога! В такова време е направо смъртоносно да се кара, не разбираш ли?!

*

Но зад гласа му, по-дълбоко от раздразнението, тя чу нещо друго. Смях. Женски. После някакъв мъжки глас извика весело нещо. И музика — силна, чужда, съвсем не празнична.

— Къде си? — попита тя тихо.

— Казах ти, заседнал съм! Айде, стига!

Той затвори.

Анна бавно отпусна ръката с телефона. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че ѝ се струваше — чува се в целия апартамент. И почти веднага екранът отново светна: Марко. Входящо обаждане. Тя прие, но не успя да каже и дума.

— …ти какво, сериозно ли ще тръгнеш към вкъщи? — прозвуча чужд глас, млад, пиян.

— Айде де — това беше Марко. Той не говореше на нея, а на някого до себе си. — За какво да кисна у дома с жената и хлапето, когато тук става такова нещо! Казах ѝ да не ме чака. Нека си празнува сама, ако иска.

Смях. Звън на чаши. Музиката стана още по-силна. Марко продължаваше да говори, да се шегува, да се оправдава, но Анна вече беше оставила телефона на масата. Той не беше прекъснал връзката. По погрешка я беше набрал отново — и сега тя чуваше всичко.

Тя се приближи до прозореца, където Лео все още стоеше, и нежно го прегърна през раменете.

— Лео, ела при мен — каза тя спокойно, прекалено спокойно за онова, което се случваше вътре в нея. — Ще отидем при баба и дядо. Сега.

Синът се обърна и мълчаливо кимна. Не зададе нито един въпрос. Децата усещат повече, отколкото изглежда.

Анна изгаси светлината в кухнята, духна свещите и за последен път погледна подредената маса. Тогава още не знаеше, че тази Бъдни вечер ще се превърне в точка без връщане.

Защото сутринта Марко щеше да каже изречение, след което нищо вече нямаше как да се поправи…

*

По пътя Лео заспа почти веднага. Анна караше бавно, напрегнато вперила поглед в бялата стена пред фаровете. Снегът удряше по челното стъкло, чистачките едва смогваха. Вътре цареше тишина — тишина, която боли повече от кавга.

У родителите ѝ светеше. Вратата се отвори почти веднага, сякаш ги бяха чакали.

— Анничка? — майка ѝ пребледня, щом видя лицето ѝ. — Какво е станало?

Анна не отговори. Влезе, помогна на Лео да съблече якето си и едва тогава прошепна:

— Ще останем при вас.

Баща ѝ мълчаливо взе чантата, майка ѝ прегърна внука, без да задава излишни въпроси. Тази нощ Анна почти не спа. Телефонът лежеше с екрана надолу. Страхуваше се да провери какво още би могла да чуе.

Сутринта, когато къщата се изпълни с мириса на кафе и тиха музика от радиото, телефонът най-после завибрира. Пропуснати обаждания. Съобщение.

„Защо не вдигаш? Къде сте?“

Анна дълго гледа екрана. После написа кратко и спокойно:

„При родителите ми сме. Няма да се връщаме.“

*

Отговорът дойде почти веднага.

„Полудя ли? Просто се забавих. Всичко си разбрала погрешно.“

Тя се усмихна. Не навън — вътре.

Два часа по-късно Марко стоеше на вратата. Небръснат, смачкан, с изражение на вина, примесена с раздразнение. Дори се опита да се усмихне, сякаш още можеше да върне времето назад.

— Анче, без драми — започна той, влизайки в антрето. — Е, пийнахме, прекалих малко. Това ли е повод да рушиш всичко?

— Каза, че предпочиташ да си там, а не с нас — отвърна тя спокойно. — И аз го чух.

— Бях пиян!

— Не, Марко. Беше честен.

Той замълча. След миг въздъхна нервно:

— И какво сега? Развод заради едно изречение?

Анна го погледна внимателно — без гняв, без сълзи.

— Не заради изречение. А заради избор. Ти го направи сам. На Бъдни вечер.

Марко искаше да каже още нещо, но в кухненската врата вече стоеше бащата на Анна. Мълчаливият му поглед каза всичко.

Седмица по-късно Анна подаде документите. Марко звънеше всеки ден, после през ден, после спря. Не дойде на нито едно заседание, изпрати само кратко съобщение:
„Прави каквото искаш.“

*

Тя направи.

През пролетта Анна и Лео се върнаха в своя апартамент. Тя изхвърли старата мушама, разместви мебелите и купи нови пердета — светли, почти прозрачни. В дома отново можеше да се диша.

Следващата Бъдни вечер запалиха свещите само двамата. Лео се смееше, помагайки да подредят масата, и изведнъж каза:

— Мамо, добре, че тогава ни заведе.

Анна прегърна сина си и разбра: това беше нейното истинско Рождество.
Не за прошката.
А за избора — никога повече да не бъдеш там, където не те чакат.