Този ден се пръсна за Марина като счупено стъкло — внезапно, болезнено, на няколко места едновременно.

— Мили боже, момичета, почти полудях на тази среща! — Марина изрита токчетата и се строполи на дивана, без дори да свали сакото си. — Можете ли да си представите? Обвиняват те в присвояване — пред целия отдел! А ти си, за бога, ас в счетоводството, проверена от одиторите на „Гранд Консулт“!

Говореше в празното. На кухнята, на котката Васко и на бутилката „Абрау-Дюрсо“, която стискаше под мишница. Защото хората се износват… а мебелите мълчат.

А всичко започна съвсем обикновено. Един понеделник.

— Марина, моля, елате при мен — каза равният глас на Елеонора Виктория по телефона. С такъв тон говорят само автоматичните секретари… или свекървите, които са решили да започнат война.

Кабинетът на Елеонора Виктория приличаше на хладилна камера — само че по-страшна: оттам човек можеше да излезе без глава.

Марина влезе. Кимна сдържано. Зад бюрото седеше майката на мъжа ѝ. Зад прозореца — панорама на бизнес центъра и нейната самооценка, която се разпадаше.

*

— Възникна една ситуация… — започна Елеонора Виктория, присвивайки устни. — Открихме, че в отчета за последното тримесечие има… недостиг. Около шест милиона. А подписът е твой.

Марина приседна на самия ръб на стола, сякаш това беше не седалка, а пропаст. Не успя да каже нищо — само се усмихна накриво. Онази нервна, жалка усмивка, на която в огледалото ти е неудобно да гледаш.

— Говорите сериозно, Елеоноро Викториевна? — опита се да запази спокойствие Марина. — Не съм някоя аматьорка след курс. Отговарям за цифрите като лекар за живота на пациента. Проследете последователността на действията.

— Вече я проследихме — прекъсна я жената. — Всичко проверих. Подписи, сметки. Била си невнимателна. Или… си го направила нарочно?

— Капан ли е това? — гласът ѝ трепна. — Проверявам всеки документ по три пъти, преди да подпиша! Кой изобщо…

— Достатъчно, Марино. — Елеонора Виктория нагласи рамките на очилата си. — Уволнена си. С подходящия член.

— А Мартин? — прошепна Марина. — Той знае ли?

*

— Разбира се. Подкрепи решението.

В този момент земята изчезна под краката ѝ. Не че имаше илюзии за благородството на съпруга си. Но да подкрепи майка си — срещу нея? След осем години брак и два общи кредита?

Тя стана. Безмълвно. И преди да излезе, каза само:

— Елеоноро Виктория, на вас снаха не ви трябва. Трябва ви огледало, за да се любувате на себе си и да повтаряте: „Колко съм гениална!“

Марина излезе от кабинета, сякаш въздухът беше станал гъст и лепкав. Всеки крачка изискваше сила. В огледалните стени на асансьора се отразяваше лицето ѝ — пребледняло, вцепенено. И в ушите ѝ звучеше: „Той подкрепи.“

Мартин. Същият, с когото избираха мебели за кухнята, изплащаха кредити, планираха бъдещето. Онзи, който казваше: „Винаги ще бъда на твоя страна.“

Оказа се, че планината, която той трябваше да бъде… просто се е свлякла.

У дома цареше тишина. От онази, която оставя място за рухване. Марина остави чантата на пода, но ръцете ѝ трепереха като на музикант преди провалено изпълнение.

Пет минути по-късно вратата се отвори.

— Вече ли си тук? — попита Мартин, твърде спокойно, твърде обикновено. Все едно нищо не се беше случило.

*

Марина се обърна бавно.

Той стоеше там с небрежно изражение, сякаш се беше върнал от съвсем нормален работен ден.

— Знаел си — каза тя. Без крясък. Без упрек. Просто факт.

Мартин въздъхна, сякаш неговият живот се разпадаше.

— Марина… Мама ми обясни всичко. Подписът е твой. Не можех да…

— Не можеше? — приближи се. — Не се обади. Не попита. Не опита да провериш. Просто… се съгласи. С това, че съм крадла?

Той отвърна поглед.

— Просто… да изчакаме. Ще се изясни. Мама каза…

— А, щом мама е казала — устните на Марина се извиха. — Тогава за какво са фактите, документите, осемте години брак?

Тя отвори шкафа, извади плик с копия от отчетите. Ръката ѝ вече беше стабилна.

— Знаеш ли кое е интересно? — вдигна документа. — Подписът е мой. Но формулярът — не. Аз не използвам такъв тип подредба на страниците. А датата… е денят, в който бях в болничен. С четиридесет градуса температура. Ти ми правеше чай. Помниш ли?

Мартин замръзна.

— Това… може да е грешка…

*

— Грешка? — погледна го право в очите. — Или… фалшификация?

Думата увисна тежко, неизбежно.

Мартин преглътна, но не се приближи.

— Марина, можем да го изясним. Спокойно. Не драматизирай…

— Искаш спокойствие? — прибра документите в плика и хвана чантата си. — Добре. Ще го направя спокойно.

Отмина го бавно, уверено, като актриса в последната сцена.

— Къде отиваш? — направи крачка след нея.

— Там, където няма да ми се налага да доказвам невинността си на собствения си съпруг.
После тихо добави:
— А с вашето семейство… ще се справя сама.

Тя затвори вратата. Трясъкът беше по-силен от целия днешен скандал.

Навън студът ухапа бузите ѝ. Хората бързаха, колите минаваха както винаги. Само в Марина нещо беше различно.

Тя набра номер.

— Да, професор Коста? Марина е.
Да, онази Марина…
Казахте, че ако някога имам нужда от помощ — мога да ви се обадя.
Помните ли? Одитирахте отчетите ми преди половин година.

*

Тя пое дъх.

— Ще ми трябва помощ. Изглежда, че някой е решил да стовари върху мен собствените си грехове. И… май не става дума само за счетоводство.

В слушалката настъпи кратка тишина, а после решителен глас:

— Елате утре. Ще разгледаме всичко в детайли.

Марина се усмихна за първи път през този ден — слабо, но искрено.

Защото за първи път от часове усети земя под краката си.

И тази земя беше нейна.
Не на свекървата.
Не на Мартин.
Нейна.