— Това, което направи, е непростимо! Така че си събирай парцалите и се махай оттук, където искаш! При любовницата си или при майка си — все ми е едно!

— …какво правиш ти тук?

Въпросът падна в лепкавата тишина на спалнята, пропита с чужд парфюм и пот, като парче лед. Гласът на Клара беше напълно равен, лишен от каквато и да е емоция — и именно това спокойствие накара по гърба на Марк да не полази просто хлад, а да го залее вълна от леден ужас. Той застина като животно в капан, взрян в съпругата си, застанала на прага. До него, на тяхното смачкано легло, изписка някаква девойка с платинено руса, разрошена коса и очи на уплашен заек, която панически се опитваше да се прикрие с чаршафа.

Клара не гледаше мъжа си. Тежкият ѝ, преценяващ поглед беше прикован към момичето. В него нямаше нито болка, нито изненада, нито дори омраза. Само студен, почти научен интерес — като на ентомолог, който разглежда рядко и отвратително насекомо. Тя направи крачка в стаята — движението ѝ беше плавно и бавно, като на пантера, излязла на лов. Цялата паника и суетня бяха съсредоточени на леглото, където Марк безсмислено се опитваше да си нахлузи панталоните, а любовницата му се вкопчваше в таблата.

*

Без да каже и дума повече, Клара се приближи до леглото. Не викаше, не хвърляше чинии. Просто протегна ръка и с желязна хватка сграбчи обезцветената, втвърдена от лак коса на любовницата. Уплашеният писък премина в пронизителен писък, когато с едно силно, отработено движение тя издърпа голото, гърчещо се тяло от чаршафите направо на пода. Клара не обръщаше никакво внимание нито на лепета на Марк за „грешка“ и „не исках“, нито на тънките нокти, които дращеха ръката ѝ. Тя просто влачеше товара си през целия апартамент като чувал с боклук, който трябва да бъде изнесен.

В коридора тя рязко отвори входната врата, обърна скимтящото момиче с лице към себе си и, без да отслабва хватката си, с кратка, прецизна сила удари лицето ѝ в касата. Сухият, отчетлив хрущящ звук на счупени хрущяли прозвуча оглушително в онемялото пространство. Кръвта плисна като тъмно петно върху светлата стена. Клара разтвори пръсти и безжизненото, тихо стенещо тяло се свлече на стълбищната площадка.

Тя се върна. Марк, който вече беше нахлузил панталоните си върху голите крака, се хвърли към нея. Лицето му беше бледо, изкривено от ужас и закъсняло разкаяние.

— Клара! Скъпа! Прости ми! Не знам как се случи, аз…

Тя мина покрай него, сякаш беше празно място, част от мебелите. Отвори общия им гардероб и започна методично да изхвърля вещите му на пода — скъпи ризи, костюма, който толкова обичаше, дънки, тениски. После сграбчи всичко на куп, завлече го до балкона и без колебание започна да хвърля надолу — в разкаляната от дъжда земя на двора. Дрехите летяха една след друга, тъмни, безформени буци, пляскащи в локвите.

Той падна на колене пред нея в коридора, опитвайки се да обгърне краката ѝ. Тялото му се тресеше неконтролируемо.

— Клара, моля те, недей! Ще направя всичко! Всичко, което кажеш! Само не ме гони!

Тя го погледна отгоре надолу. В погледа ѝ имаше толкова леденo, безкрайно презрение, че той инстинктивно се дръпна назад. Тя го остави да довърши, изчака хлипанията му да се превърнат в жалко хълцане и каза със същия равен, убийствено спокоен глас:

— Това, което направи, не може да бъде простено. Така че си събирай нещата и се махай, където искаш. При любовницата си или при майка си. Все ми е едно.

Той замръзна. После погледът му се стрелна към балкона, където целият му багаж лежеше на земята. Паниката напълно изтласка остатъците от разум. Той изхвръкна от апартамента и бос, само по панталони, се затича надолу по стълбите да спасява дрехите си. Клара изчака тропотът му да заглъхне. После спокойно затвори тежката врата, завъртя ключа в горната ключалка, после и в долната. Извади телефона си.

— Здравейте. Трябва ми спешна смяна на ключалките. Да, веднага. Давам адреса.

*

А после той чу звука, който означаваше край

Глухите удари по тежката врата бяха безсилни. Те не разтърсваха апартамента — само подчертаваха неговата непревземаемост. Марк, който беше събрал долу мръсните, мокри дрехи, се върна и се сблъска с онова, от което подсъзнателно се страхуваше най-много. Ключът не просто не се завърташе — не влизаше докрай в ключалката, сякаш се блъскаше в нещо чуждо. След няколко секунди той разбра. Резето. Вътрешният механизъм, който никога не използваха.

— Клара! Отвори! Моля те, да поговорим!

Гласът му се късаше. Първо молеше, после крещеше. Удряше по вратата с длан, сякаш по-мек звук щеше да я разчувства.

— Това е и моят апартамент! Нямаш право просто да ме изхвърлиш!

Отвътре — тишина. Не празна, а гъста, плътна, по-страшна от всеки скандал.

Вътре Клара действаше. Свали чаршафите от леглото, завърза ги на стегнат вързоп, сложи ги в чували за боклук и ги остави до вратата. После с дезинфектант изтърка петното от кръв на касата. Миризмата на хлор измести всичко останало.

— Ще разбия вратата! Чуваш ли?! Ще съжаляваш!

Заплахите преминаха в отчаяние. Тя влезе под душа. Горещ, дълъг, прочистващ. Когато излезе, в апартамента беше тихо. Тя си приготви вечеря. Истинска. Пълноценна.

Звънецът иззвъня рязко. През шпионката видя Марк и майстор с куфар инструменти.

— Клара! Недей!

Тя не отговори. Пусна аспиратора, хвърли месото в тигана. Малко по-късно чу пронизителния звук на бормашината, впиваща се в метала. Звукът на края. Звукът на свободата.

— Марк, сине… какво е това?

Гласът на мадам Дюбоа проряза въздуха на стълбището. Погледна дрехите, сина си, новата ключалка — и всичко разбра.

— Мамо, тя е полудяла! — извика той. — Изхвърли ме, смени ключалките!

Полицията дойде бързо.

Клара отвори вратата само за униформения. Документите вече бяха подготвени.

— Апартаментът е ваш — каза той след кратък преглед. — Изцяло.

— Да.

— А съпругът?

— В процес на развод. Молбата е подадена тази сутрин.

Марк пребледня.

— Напуснете имота — каза полицаят хладно.

След малко на стълбището остана само ехото на стъпки.

Клара затвори вратата. Завъртя ключа. Седна и довърши вечерята си.

Животът ѝ не беше свършил.
Той просто се беше върнал на мястото си.