Острата, задушлива миризма на дезинфектант и кръв все още се носеше в болничната стая, сякаш самата светлина на лампите беше пропита с болка и предателство. София Монтел притискаше до гърдите си новородения си син Марко; малкото му сърце биеше равномерно и упорито под мекото бяло одеяло. Ръцете ѝ трепереха — не от изтощение след раждането, а от чисто, оглушително неверие.

Защото срещу леглото ѝ, в деня, който трябваше да бъде най-щастливият в живота ѝ, стояха хората, превърнали го в кошмар: съпругът ѝ Александър, родителите му — Мадлен и Анри — и още една жена. Клара.

Клара изглеждаше така, сякаш току-що е слязла от корицата на лъскаво списание, а не е влязла в родилно отделение. Алената ѝ рокля блестеше под студената светлина, усмивката ѝ беше съвършено премерена — сладка и отровна. На изящната ѝ ръка блестеше брачната халка на София.

Гласът на Мадлен разсече въздуха като наточено острие.

— Подписвай — изсъска тя и захвърли дебел плик с документи право в скута на София. — Така или иначе вече си взела твърде много от нашето семейство.

Александър мълчеше. Стоеше леко встрани, сякаш всичко това не го засягаше. Не успя дори да я погледне.

София се взираше в документите за развод, после сведе поглед към бебето. Пулсът ѝ биеше толкова силно, че сякаш заглушаваше болничната апаратура.

— Какво… какво е това? — прошепна тя.

Устните на Мадлен се изкривиха презрително.

— Твоето освобождение. Преди нашия син ти беше никоя. Върза го с това дете, но сега всичко приключи. Александър трябва да бъде с Клара.

Клара пристъпи напред, уверена като победителка, и вдигна ръка.

— Той вече ме е избрал — каза тя сладко и показа пръстена. — Подари ми го миналата седмица.

После отключи телефона си — и снимките се появиха една след друга, като удари право в сърцето.

Александър и Клара се целуват в бар на покрива.
Разхождат се из Флоренция, хванати за ръце.
Лежат заедно в леглото и се смеят в обектива.

Светът на София се завъртя. Кожата ѝ изстина, в ушите ѝ зазвъня, сякаш падаше в бездънна пропаст.

Дълбокият, тежък глас на Анри прозвуча като присъда:

— Подписвай. Вземи петдесет хиляди долара и изчезни. Детето остава при нас.

София инстинктивно притисна Марко по-силно, очите ѝ се напълниха със сълзи, но нито една не се стече.

— Никога няма да ми вземете сина — каза тя с треперещ, но изненадващо твърд глас.

Мадлен се приближи и протегна ръка към детето, сякаш вече ѝ принадлежеше.

— Не! — извика София и стисна Марко толкова силно, че той веднага се разплака от страх.

В този миг вратата се отвори рязко и в стаята нахлу болничната охрана, разкъсвайки задушаващата тишина.

София вдигна заплаканите си очи — и за пръв път в тях проблесна студен, опасен блясък.

— Току-що направихте най-голямата грешка в живота си — каза тихо тя, а думите ѝ прозвучаха по-страшно от всеки вик…

*

Охранителите застанаха между леглото и семейството на Александър, мигновено променяйки разположението на силите. В стаята стана тясно — не заради хората, а заради напрежението, което стискаше гърдите по-силно от болката след раждането.

— Моля, всички външни лица да напуснат помещението — каза сухо старшият охранител и хвърли бърз поглед към треперещото бебе.

— Това е недоразумение — отсече хладно Мадлен. — Ние сме семейство.

— Семейството не докарва родилка до истерия — отвърна рязко той. — Пречите на медицинския процес.

Клара се изправи рязко, стискайки телефона в ръката си.

— Александър, кажи им — прошепна злобно тя. — Направи нещо, най-после.

Александър най-сетне вдигна поглед. За миг очите им се срещнаха — и София видя в лицето му не власт и увереност, а страх. Мръсен, дребен страх на човек, който вече е осъзнал, че е прекрачил границата.

— Да… да си тръгнем — промърмори той. — Това не е моментът.

— Не е моментът?! — избухна Мадлен. — Ще ѝ позволиш—

— Стига — каза той внезапно високо.

Думата увисна във въздуха, смая всички — включително и самия него.

Охраната ги изведе почти насила. Последна излезе Клара. До самата врата тя се обърна и хвърли на София поглед, пълен с омраза.

— Ти загуби — прошепна тя. — Това е само отсрочка.

Вратата се затвори.

Тишината обгърна стаята, нарушавана единствено от тихия хлип на Марко. София допря челото си до малката му главичка и затвори очи. Едва когато медицинската сестра леко докосна рамото ѝ, тя си позволи да поеме по-дълбоко дъх.

— В безопасност сте — каза меко жената. — Вече извикахме юриста на болницата. И… — тя се поколеба — някой ви чака във фоайето. Настояваше.

— Кой? — тихо попита София.

— Каза, че сте помолили да се свържем с него, ако нещо се обърка. Господин Лоренцо Бианки.

София бавно се изправи. Сълзите изсъхнаха така внезапно, както се бяха появили. В погледа ѝ вече нямаше безпомощност.

— Пуснете го да влезе.

Минута по-късно в стаята влезе висок мъж в елегантен тъмен костюм. Присъствието му мигновено промени атмосферата — спокойно, премерено, властно.

*

— София — каза той и леко наклони глава. — Вече знам всичко. Документите са готови. Банките са уведомени. Съветът на директорите ще се събере тази нощ.

Медицинската сестра застина. София се усмихна леко — за първи път през този ден.

— Добре — отвърна тя. — Тогава да започваме.

В същото време, в коридора, Мадлен нервно закопчаваше палтото си.

— Тя е никоя — хвърли тя към сина си. — Няма нито пари, нито влияние. Всичко ще решим в съда.

Телефонът на Александър завибрира. Той машинално погледна екрана — и пребледня.

Сметката е блокирана.
Всички карти са спрени.
Достъпът до активите е отнет.

— Мамо… — прошепна той. — Имаме проблем.

А в стаята София погледна сина си и каза тихо:

— Ти се роди в деня, в който се опитаха да ни пречупят. И в деня, в който загубиха всичко.