Ана не беше спала почти две денонощия. Командировката я беше изцедила напълно: срещите се влачеха безкрайно, преговорите вървяха трудно, а мислите ѝ непрекъснато се връщаха у дома. Свекърва ѝ лежеше в болница след инсулт, лекарите говореха предпазливо и не даваха обещания. А съпругът ѝ — Марк — се обаждаше всяка вечер и повтаряше едно и също, сякаш заклинание, което трябваше да задържи света цял:
— Не се тревожи, аз съм тук. Поемам всичко.

Ана му вярваше. За петнадесет години брак Марк нито веднъж не ѝ беше дал повод за съмнение. Надежден, спокоен, малко дистанциран — но винаги такъв. Човек, на когото можеш да се опреш, когато земята под краката ти се разклаща.

Влакът спря на перона рано сутринта. Сивата гара, миризмата на евтино кафе и студен метал. Ана вече мислено подреждаше маршрута: такси — болница — стая. Всяка минута беше безценна. Тя бързаше. Затова в първия момент реши, че умората си прави жестока шега с нея.

На отсрещния перон тя видя Марк.

Стоеше с гръб, с тъмното си яке и с онази същата чанта, която обикновено взимаше при пътувания. Сърцето на Ана внезапно заби по-бързо — странно и нелогично, защото той трябваше да е при майка си. Тя дори направи крачка напред, готова да го извика, името му вече се оформяше на устните ѝ.

И тогава забеляза, че не е сам.

*

До него стоеше жена. Млада. Прекалено близо. Тя държеше Марк за ръкава и му говореше тихо, почти шепнешком, а той… се усмихваше. Не с онази учтива усмивка за познати. Усмивката му беше мека, домашна. Така се усмихваше на Ана — някога.

Светът сякаш утихна. Шумът на влака изчезна, хората се разтвориха в пространството, а всичко се сви до един-единствен кадър. Остана само тази сцена — като зле режисиран спектакъл, в който тя беше попаднала случайно и от който нямаше изход, преди да свърши.

Ана не се приближи. Не извика. Не направи сцена. Просто стоеше и гледаше как съпругът ѝ прегръща жената за сбогом. Как взима от ръцете ѝ малък куфар. Как я целува по слепоочието — бързо, уверено, сякаш това беше добре познат жест.

А после Марк се обърна — и погледите им се срещнаха…

И в този миг Ана разбра: след малко ще бъде изречена истина, от която няма връщане назад.
— Трябва да поговорим — каза той, и перонът изведнъж стана твърде тесен за тези думи.

*

— Трябва да поговорим — каза той, а в гласа му нямаше нито объркване, нито оправдания.

Ана кимна. Мълчаливо. Сякаш всяка дума можеше да разруши крехкото равновесие, което все още я държеше. Напуснаха перона, без да се обръщат назад. Таксито се движеше твърде бавно, а градът зад прозореца изглеждаше чужд и безразличен.

— Ти трябваше да си в болницата — каза тя най-сетне, втренчена право напред.
— Бях там — отвърна Марк след кратка пауза. — През нощта. Сега… сега състоянието е стабилно.

Това „сега“ я проряза. Ана се обърна към него:
— А тя? Коя е тя?

Той затвори очи, сякаш събираше сили.
— Казва се Елиза. Това… не беше случайно. Не го планирах, но така се случи.

Ана се усмихна кратко и горчиво.
— Винаги „така се случва“, нали? Между „не го планирах“ и „я целунах по слепоочието“?

Таксито спря пред болницата. Бяла сграда, миризма на дезинфектанти, тревожни стъпки по коридорите. Свекърва ѝ спеше. Апаратурата тихо пиукаше, потвърждавайки, че тя все още е тук, че все още се бори. Ана погледна лицето ѝ и изведнъж усети умора — дълбока и окончателна.

— Повече не мога, Марк — каза тихо. — Дойдох, защото ти вярвах. Защото мислех, че все още има „ние“.

Той стоеше до нея, но сякаш от другата страна на стъкло.
— Изгубих се — прошепна. — Не исках да те нараня.

— Но го направи — Ана вдигна поглед към него. — И знаеш ли кое е най-страшното? Не тя. А това, че вече не чувствам гняв. Само празнота.

Марк се опита да хване ръката ѝ, но тя я отдръпна.
— Не сега. А може би — никога.

Няколко часа по-късно Ана излезе от болницата сама. Навън беше слънчево, почти пролетно топло — като подигравка с това, което носеше в себе си. Тя вървеше бавно, за първи път отдавна без бързане. В главата ѝ нямаше планове, само ясно осъзнаване: животът ѝ не беше свършил на онзи перон.

Тя спря, пое дълбоко въздух и тихо си каза:
— Ще се справя.

И в този момент, за първи път от две денонощия, ѝ се стори, че това наистина е възможно.