— Анна, стига вече си се правила на нещо, което не си! — възкликна Марко. — Ти не работиш! Ти си седиш по цял ден в офиса и си губиш времето! А аз…

— Така ли? — усмихнах се иронично.

— Ами да! Или не е така? Твоята, с извинение, работа е само за отбиване на номера — продължи мъжът ми. — Донеси–подай–махни се и не пречи.

— Сериозно?

— Да! Ти си обикновена секретарка. Какви съвещания, какви стратегии? Смешно е! Нали съм прав? — обърна се той към приятелите на масата.

— Не се ядосвай — каза тихо София. — Марко просто се тревожи, че се прибра късно от работа. Вече е доста часът…

Можех да се вслушам в съвета ѝ и „да не се ядосвам“. Но… ми беше омръзнало. Защото тези снизходителни речи ги слушах вече трета година подред.

А всичко започна съвсем невинно. Когато постъпих в компанията, казах на Марко, че ще работя като помощник на ръководството. Той тогава се подсмихна:

— А, значи секретарка.

Не го поправих. А трябваше…

После стана още по-зле. Мъжът ми упорито не забелязваше, че допринасям за семейния бюджет наравно с него. Не забеляза и новата кола, която фирмата ми предостави — реши, че съм я взела на лизинг. Дори когато ме наградиха и ме обявиха за един от най-добрите служители, той продължи да ме смята за „момиче от рецепцията“.

— Виж, Томас — Марко, вече навлязъл в роля, се обърна към другия гост, — жена ми си мисли, че щом шефът ѝ има доверие да му прави кафе, значи е незаменим кадър! Анна, я разкажи на Томас как миналата седмица води важни преговори!

Той направи кавички с пръсти, а Лукас, съпругът на София, се ухили широко.

— Тя ми разказваше — продължи Марко, — че се срещала с някакви чуждестранни партньори. Сигурно им е носила кафе, докато истинските специалисти са договаряли сделките!

Томас, новият познат на Марко, с когото ги свързваше общо хоби, сведе поглед към чинията си. Видях как раменете му се напрегнаха. Работата беше там, че отскоро той работеше в същата компания като мен. Повече от това — беше ми подчинен. Томас беше на онази среща и прекрасно знаеше каква беше ролята ми…

Не издържах. И предложих да разкажа на мъжа си с какво всъщност се занимавам.

— О, сега ще има лекция за важността на секретарската работа! — ухили се Марко. — Понякога става толкова сериозна, направо бизнесдама! Айде, давай!

— Сега ще „давам“ — отвърнах. — Само ще изляза за пет секунди.

*

Първо влязох в спалнята, извадих спортната чанта на Марко от гардероба и започнах да слагам вътре неговите неща: дънки, тениски, чорапи…

— Ей, Анна, какво правиш там? — извика той от кухнята. — Ела при нас, не се цупи!

Върнах се с чантата и я оставих до входната врата. После седнах на масата и си налях вино.

— И така, за моята работа — започнах. — Да, аз съм помощник на ръководителя. Само че не секретарка, а заместник генерален директор по развитие. Колата е служебна. А миналата седмица не носех кафе на чуждестранните партньори, а подписвах договор за седем милиона.

На масата настъпи тишина. Лукас спря да дъвче, София зяпна.

— Анна, стига си фантазирала пред гостите — опита се да се засмее Марко.

Обърнах се към Томас.

— Томас — помолих го, — кажете на моя съпруг каква е длъжността ми. Може би на вас ще повярва.

Томас вдигна поглед и погледна Марко:

— Анна Петрова е заместник генерален директор в нашата компания. Работя под нейно ръководство вече трети месец. Всъщност тя ме покани на работа.

— Какво?! — Марко подскочи.

— Ами да — сви рамене Томас. — Мислех, че знаеш. Анна е страхотен професионалист. Искаха да я преместят в столицата, но тя отказа.

Марко ме гледаше, сякаш виждаше непознат човек. Лицето му се променяше, сякаш някой превключваше каналите на стар телевизор.

— Защо… защо не ми каза?

— Казах ти — усмихнах се. — Преди три години, когато започнах работа. Ти каза: „А, секретарка“. И оттогава нито веднъж не се поинтересува какво точно правя. Но редовно забавляваше приятелите си с историите за моята „игра на бизнесдама“.

— Но ти можеше…

— Какво? Да ти доказвам? Да ти нося удостоверение за доходите си? Да ти показвам договора? А не забелязваше ли колко печеля?

Марко замълча.

Погледът му се спря на чантата до вратата…

И точно в този момент изрекох думите, след които нямаше връщане назад.

*

— Събирай си нещата, Марко — казах спокойно, почти уморено. — Чантата ти е готова.

В стаята увисна тишина. От онези плътни, звънтящи тишини, в които дори дишането звучи твърде силно. София нервно преглътна, Лукас отклони поглед, а Томас бавно остави вилицата, сякаш разбра, че не му е мястото тук.

— Ти… какво каза току-що? — попита Марко, сякаш не беше чул.

— Казах: събирай се — повторих. — И си тръгвай.

— Анна, почакай — той рязко се приближи. — Заради глупава шега ли? Аз просто… не знаех!

— Именно — прекъснах го. — Не знаеше. И не искаше да знаеш. Три години, Марко. Три години живя до мен и нито веднъж не зададе истински въпрос. Но охотно се смееше.

— Не съм го правил нарочно… — прокара ръка през косата си. — Ти трябваше да ми кажеш направо.

— Казах ти направо — гласът ми потрепери, но не отстъпих. — А ти реши, че знаеш по-добре. Както винаги.

Той се обърна към приятелите, сякаш търсеше подкрепа.

— София, кажи ѝ…

София се изправи бавно.

— Марко — каза тихо, — по-добре замълчи.

Това беше последната капка. Той погледна към нея, после към Лукас, но той само сви рамене. Томас стана.

— Мисля, че ще си тръгна — каза неловко. — Благодаря за вечерята, Анна.

— Благодаря ти за истината — кимнах.

Когато вратата се затвори след гостите, апартаментът ми се стори чужд. Марко стоеше насред кухнята — объркан, смален, съвсем не онзи самоуверен човек отпреди минути.

— Наистина ли искаш всичко да свърши така? — попита по-тихо.

Погледнах го внимателно. За първи път от дълго време — без да се оправдавам, без да искам да доказвам нещо.

— Не, Марко. Ти приключи всичко още отдавна. Аз просто най-сетне го осъзнах.

Той мълчаливо взе чантата. На прага се спря.

— Ти се промени — каза, без да се обръща.

— Не — отвърнах. — Просто спрях да бъда удобна.

Вратата се затвори.

Останах сама, допих виното и за първи път от три години не почувствах обида — а облекчение.

На следващия ден имах съвещание. Стратегическо.
И живот, в който вече никой не ме наричаше „момичето с кафето“.