— Ти го регистрира в апартамента ли? — в гласа на Александър имаше недоумение, сякаш в стаята внезапно се беше появил призрак от стара кооперация в покрайнините на града.
Майката, сякаш оплетена в собствените си мисли, прошепна:
— А какво? Нима Игор не може да бъде гост?
— Той е на четиридесет. Трябва да има свое собствено гнездо!

Бащата си тръгна, когато Александър беше на тринадесет, а сестра му Клара — едва на три. Нямаше кой да помогне: бабата по майчина линия беше починала две години по-рано, а за далечни роднини дори не знаеха.

Александър не преживя раздялата с баща си твърде тежко — той постоянно работеше по обекти, рядко се прибираше в малкия им апартамент на улица „Свети Климент“, но поне ги издържаше. След смъртта му в живота на майката, касиерка в супермаркет, се настани тежка финансова сянка.

Майката беше най-жалка. Без опора сякаш се беше изгубила. Александър я подкрепяше както можеше — работеше почасово, помагаше вкъщи, гледаше Клара. Дори не възрази, когато след година майка му доведе у дома Николай.

Николай се оказа женен. Официално — „в командировка“.
Майката сякаш се съживи след дълга зима, усмивките се върнаха, но щастието продължи само няколко месеца. После Николай изчезна.

— Женен е — чу Александър как майка му се оплаква на съседката Мария. — Тук беше по работа. По-добре в апартамент, отколкото в хотел…
— Ох, Александре — въздъхна Мария. — Имаш две деца. Грижи се за тях, а не за бездомни мъже!

После в дома им се появи тежкият и шумен Петър, който наричаше майката „лястовичка“, а Александър и Клара — „пиленца“. Задържа се половин година.
След него дойде тихият Стефан — учтив, почти незабележим. Изкара три месеца.

Александър не разбираше защо майка му толкова не ѝ вървеше с мъжете. Тя беше симпатична, грижовна, подредена… След Стефан настъпи тишина.

— Никой не ми трябва — каза тя на същата съседка. — Бог ми даде добри деца. Ще ги отгледам и това ми стига.

Александър тогава въздъхна с облекчение. Беше на шестнадесет и мечтаеше да учи в друг град.

В училище беше тръгнал рано, но да замине без съгласието на майка си не можеше. А и не се решаваше да остави Клара в дом, където майка му непрекъснато се увличаше по мъже.

— Какво говориш, сине! — възкликна майката, когато той заговори за плановете си след завършването. — Разбира се, тръгвай! Аз и Кларичка ще се справим. Пари не мога да ти дам…
— Ще се справя сам — окуражи се той. — Сигурна ли си?
— Сигурна.

Той още не знаеше, че майка му го пуска с такава лекота не случайно.

Александър беше приет в университета, настани се в общежитие, учеше усърдно и вечер работеше за малко пари. Беше трудно, но той беше готов.

Най-тежка беше липсата. Най-вече — на сестра му.
Клара беше всичко за него. Плачеше, когато говореха за заминаването му, а после решително каза, че всичко ще бъде наред и че ще го чака.

*

Няколко месеца по-късно по телефона тя говореше все по-вяло. Понякога плачеше силно.

— Събери се, малка — каза ѝ строго Александър. — И ми кажи какво става. Само истината.

След пет минути по гърба му полазиха тръпки.

Оказа се, че почти веднага след заминаването му майката е довела у дома чичо Игор — шумен електротехник, плешив, червендалест, който още от първия ден се обявил за стопанин.

Той изпълни цялото пространство. Майката сякаш се смали. За дъщерята почти забрави.
Клара ходеше сама на училище, спря да посещава басейн и театралния кръжок.
— Ако искаш — ходи сама. Свиквай да си самостоятелна.

Игор изискваше момичето да готви, да пере и да глади. Когато беше у дома, ѝ беше забранено да излиза от стаята си.

— Тя луда ли е?! — не издържа Александър. — Ще говоря с нея!

Разговорът не донесе спасение.

— Аз какво, не заслужавам ли?! — крещеше майката. — Игор е страхотен мъж! А Клара е разглезена!

Това го удари най-силно.

— Мамо… добре ли си? — попита той внимателно.
— Прекрасно — отряза тя. — Просто ѝ липсваш.

Александър не знаеше на кого да вярва.
Реши да се съсредоточи върху ученето и да намери още работа. Пестеше от всичко.

Но една мисъл не го оставяше:
ако Клара казва истината — у дома се случва нещо много по-страшно.

Александър издържа още две седмици.
После нещо в него се пречупи.

На лекциите седеше и гледаше в една точка. Гласовете на преподавателите се сливаха. В ума му отново и отново се появяваше един образ — Клара, свита в стаята си, стараеща се да бъде невидима.

Нощем се будеше рязко, с усещане за задушаване. Убеждаваше се, че преувеличава. Че майка му няма да позволи. Че е временно.
Но когато телефонът мълчеше прекалено дълго, стомахът му се свиваше.

Решението дойде тихо.
Взе допълнителни смени, зае пари от колега и купи билет. На никого не каза.

В апартамента влезе вечерта.
— Александре? — майката беше объркана.

От стаята се чу гласът на Игор:
— Кой пак дойде?

Александър не отговори.
Клара седеше на леглото с тетрадка. Когато го видя, се хвърли към него и го прегърна силно.

— Защо без предупреждение? — изръмжа Игор. — Това е семейно жилище.

— Точно така — спокойно отвърна Александър.

Вечерта се превърна в тежък разговор.
— Той е просто строг — повтаряше майката. — Дисциплината е полезна.

— Това не е дисциплина — каза Александър. — Това е страх.

През нощта Клара му разказа всичко — тихо, на пресекулки.
Сутринта той отиде в училището, после при социалните служби.

*

Игор си тръгна на третия ден.
— Още ще съжалявате — хвърли той на тръгване.

В апартамента настъпи тишина.
— Не усетих кога стана толкова зле — каза майката тихо.

Мина месец.
Александър премина на задочно обучение и започна постоянна работа. Беше трудно, но Клара отново ходеше на занимания и се смееше — истински.

Преди да си тръгне, тя го прегърна и прошепна:
— Вече не ме е страх.

И тогава Александър разбра:
**понякога заминаването означава да изоставиш,
а връщането — да спасиш.