Когато хванах мъжа си в изневяра, той изхвърли вещите ми навън, забравяйки, че апартаментът е мой.

Клара излезе от офиса в четири следобед. Събранието беше отменено в последния момент — директорът се беше разболял и го отложиха за следващата седмица. Обикновено подобни изненади я дразнеха, но днес се зарадва. Имаше време да мине през магазина, да купи продукти и да сготви истинска вечеря. През последните седмици се хранеха набързо — или Клара оставаше извънредно на работа, или съпругът ѝ Даниел закъсняваше от склада. Домашната храна се беше превърнала в рядкост.

Влезе в супермаркета близо до дома. Взе пиле, зеленчуци за салата, сметана. Даниел обичаше печено пиле с картофи. Просто ястие, но винаги го ядеше с апетит. Клара си представи изненадата му, когато види подредената маса. Може би ще седнат заедно, ще поговорят спокойно, без бързане и умора.

Торбите бяха тежки. Клара ги носеше от спирката до блока, спирайки да си поеме дъх. Есенният вятър разрошваше косата ѝ, листата шумоляха под краката ѝ. Вече се смрачаваше, въпреки че беше малко след пет и половина.

Качи се до четвъртия етаж. Асансьорът отново не работеше. Спря пред вратата и премести торбите по-удобно. И тогава ги видя. На площадката, точно пред вратата, стояха дамски обувки. Черни, лачени, с висок ток. Очевидно скъпи.

Клара застина. Погледна обувките, после вратата на апартамента си. Сърцето ѝ заби по-бързо. Може би на съседка? Но защо би оставила обувките си пред чужда врата? Забравени? Но кой забравя обувки на стълбището?

Извади ключовете. Ръцете ѝ леко трепереха, но тя се стараеше да не показва притеснение. Пъхна ключа в ключалката и завъртя. Вратата се отвори безшумно.

В коридора беше тихо. Само приглушени гласове се чуваха от дълбочината на апартамента. От спалнята. Клара остави торбите на пода. Събу обувките си. Тръгна бавно по коридора, внимавайки да не вдига шум.

Вратата на спалнята беше леко открехната. Гласовете станаха по-ясни. Мъжки — на Даниел. Женски — непознат, но по странен начин познат. Клара се приближи и погледна през процепа.

Това, което видя, ѝ спря дъха.

Даниел седеше на ръба на леглото. До него — жена в лек халат, който със сигурност не принадлежеше на Клара. Руса коса, ярък грим. Лице, което Клара беше виждала и преди. На фирмено парти на Даниел. Казваха, че е колежка от друг отдел.

Жената се смееше и беше сложила ръка на рамото на Даниел. Той също се усмихваше и я гледаше с онзи поглед, който Клара не беше виждала отдавна.

Клара бутна вратата. Тя се отвори рязко и се удари в стената. Даниел скочи от леглото, жената извика и сграбчи халата си.

За миг и тримата стояха в мълчание. Клара гледаше съпруга си, той — нея. Жената поглеждаше ту единия, ту другия.

— Клара… — започна Даниел.

Клара мълчеше. Вътре в нея всичко беше вцепенено. Сякаш гледаше филм, в който главната роля играеше някой друг. Това не можеше да се случва с нея.

— Клара, това не е това, което си мислиш — направи крачка към нея.

— Наистина ли? — гласът ѝ беше по-спокоен, отколкото очакваше. — А какво си мисля?

Даниел се обърка. Отвори уста, после я затвори. Жената бързо стана и грабна роклята си от стола.

— Аз… аз ще си тръгна — промълви, без да погледне Клара.

*

— Остани — каза кратко Клара.

Жената застина. Даниел прокара ръка през косата си.

— Клара, послушай. Ние просто… говорехме. Нищо не се е случило.

— Нищо не се е случило — повтори Клара. — На нашето легло. В нашия апартамент.

— Добре! — гласът му се повиши. — Искаше истината? Ето я! Да, срещам се с Елена. Да, ние сме заедно. Доволна ли си?

Клара го погледна. Той стоеше напрегнат, готов за защита. Елена стискаше роклята си до гърдите, бледа.

— Защо? — попита тихо Клара.

— Защо? — усмихна се горчиво Даниел. — Защото винаги си заета! Защото се прибираш вкъщи само да спиш! Защото не ти пука за мен!

— Работя, Даниел. И двамата работим.

— Ти винаги работиш! А кога за последно говорихме нормално? Кога се поинтересува как съм?

Клара стисна юмруци.

— Току-що се прибрах, за да ти сготвя вечеря. Купих продукти. Исках да направя нещо хубаво.

— Веднъж в месеца! — изкрещя той. — Веднъж в месеца си спомняш, че имаш съпруг!

— А ти всеки ден ли си спомняш, че имаш съпруга? — Клара пристъпи напред. — Или забравяш, когато водиш любовницата си тук?

Даниел пребледня, после се изчерви.

— Не наричай Елена така!

— А как да я наричам? Колежка? Приятелка?

— Ти винаги правиш сцени! Омръзна ми! — размахваше ръце. — Омръзна ми да се оправдавам!

— Ти не се оправдаваш, Даниел. Ти обвиняваш.

— Защото ти си виновна! Ти ме докара дотук! Ако беше нормална жена, нямаше да търся нищо настрани!

Клара го гледа дълго. После погледна Елена, която стоеше със сведена глава.

— Ясно — каза Клара.

Обърна се и излезе от спалнята. В хола взе чантата си, отвори чекмеджето и извади документите — паспорт, акт за брак, нотариалния акт на апартамента. Сложи всичко в чантата.

Даниел излезе след нея, обличайки тениската си.

— Клара, къде отиваш?

— Не е твоя работа.

— Как така не е? Ти си ми жена!

Клара се обърна.

— Моята жена не води любовници вкъщи. За разлика от моя съпруг.

— Клара!

Но тя вече излизаше. Грабна якето си и затръшна вратата. Дамските обувки още стояха отвън. Клара ги погледна и се усмихна горчиво.

Седна на пейката пред входа. Извади телефона си. Ръцете ѝ трепереха. Искаше да се обади на някого — на приятелка, на майка си. Но нямаше думи.

След около двадесет минути се стъмни напълно. Вятърът беше студен. Клара се изправи. Трябваше да се върне. Да си вземе нещата.

Когато се качи обратно, обувките ги нямаше. Влезе в апартамента. В спалнята на леглото лежеше палтото ѝ, до него — торба с дрехи. Сгънати набързо.

Вратата се отвори. Влезе Даниел.

— Вземи си нещата и си тръгвай.

— Какво?

— Чу ме. Махай се.

— Даниел, това е моят апартамент.

— Ние сме женени. Всичко е общо.

— Купих го преди брака. Той е мой.

— Не ме интересува. Излизай.

— Не — каза спокойно Клара.

И точно тогава той допусна грешката.

*

Клара не свали телефона.

— Записвам това, което се случва в МОЯ апартамент. И по-добре го запомни.

Даниел направи крачка към нея — рязка, почти заплашителна. За миг Клара помисли, че ще ѝ изтръгне телефона. Но той спря. Прекалено рязко. Прекалено несигурно. За първи път тази вечер не изглеждаше уверен, а като човек, който губи почва под краката си.

— Ти си луда — изсъска той. — Мислиш, че това ще ме изплаши?

— Не — Клара свали камерата, но не прибра телефона. — Правя го за себе си. За да не може после някой да каже, че „не е било така“.

От спалнята се чу шум. Елена излезе внимателно, вече облечена, с чанта в ръка. Лицето ѝ беше сиво.

— Даниел… — каза тихо. — Може би наистина е по-добре да си тръгна.

— Казах ти да останеш!

— Не — отвърна тя неочаквано твърдо. — Не оставам. Това вече не са „разговори“. Това… — погледна Клара — изглежда зле.

— Най-сетне някой го вижда — каза Клара.

Елена се изчерви.

— Ти каза, че почти не живеете заедно. Че апартаментът е под наем. Че разводът е въпрос на време.

Настъпи тежка тишина.

— Вземете си нещата — каза Клара. — И си тръгвайте. И двамата.

— Нямаш право! — избухна Даниел.

— Имам. Десет минути.

Елена си тръгна без дума.

Даниел хвърляше дрехи в чантата си.

— Ще съжаляваш. Ще останеш сама.

— Вече бях сама — каза спокойно Клара. — Просто сега без теб.

Той излезе. Вратата се затвори. Клара заключи.

Приготви вечерята. Седна на масата. В апартамента беше тихо. Спокойно.

Телефонът ѝ вибрира.

„Ще съжаляваш. Това не е краят.“

Клара блокира номера.

— Не — каза тихо. — Това е краят. И моето начало.