Телефонът звънна точно в десет вечерта.
Непознат номер.

— Ало?
— Добър вечер. Обаждам се на съпругата на Марк Дювал?
— Да. Какво се е случило?
— Съпругът ви е в болница. Спешно отделение. Първа градска болница. Моля, елате.

Сърцето ми пропадна някъде надолу, сякаш подът изчезна под краката ми.
— Какво му има?
— Елате. Лекарят ще ви обясни.

Край.

Грабнах чантата. Ключовете. Якето.
Повиках такси.

В главата ми — празнота. Шум. Само една мисъл, която блъскаше в слепоочията ми.
Марк. Болница. Какво се е случило?

Преди час ми беше писал: „На съвещание съм. Ще се прибера късно“.
Съвещание…

Болницата ме посрещна с миризма на хлор и глуха тишина.
Спешното отделение. Дълъг коридор. Хора по пейките — уморени, изгубени.

Приближих се до гишето.
— Добър вечер. Обадиха ми се. Дювал Марк. Къде е?

Сестрата бързо погледна компютъра.
— Лекарят е при него. Моля, седнете.
— Какво му има?
— Лекарят ще ви каже.

Седнах. Ръцете ми трепереха толкова силно, че трябваше да преплета пръсти.
Чаках.

След двайсет минути излезе лекар. Млад, около трийсет и пет годишен.
— Роднини на Дювал?

Скочих.
— Аз. Съпругата. Как е той?
— Инфаркт. Успяхме да стабилизираме състоянието. В момента е в реанимация.

Краката ми омекнаха. Подпрях се на стената.
— Инфаркт?..
— Да. За щастие е докаран навреме. Прогнозата е предпазлива, но има добри шансове.
— Мога ли да го видя?
— По-късно. Сега не.

Лекарят се обърна да си тръгне.
— Докторе…
— Да?
— Кой го е докарал? Той беше на работа…

*

Лекарят се намръщи.
— Бил е със съпругата си. Млада жена. Седели са в кафене, когато му е прилошало. Тя е извикала линейка и е дошла с него.

Времето спря.
— Със съпругата си?
— Така се е представила. Тръгна си преди около четирийсет минути.

Въздухът изчезна от дробовете ми.
— Аз съм съпругата му.
— Моля?
— Анна Дювал. Женени сме от петнайсет години.

Настъпи тишина. Лекарят сведе очи.
— Извинете… не знаех.

Той си тръгна.
А аз останах в средата на коридора.

Петнайсет години брак.
Петнайсет години вярвах, че сме семейство.

Марк работеше в голяма строителна компания. Главен инженер.
Често се прибираше късно.
Съвещания. Обекти. Проверки.

Аз бях счетоводител. Прибирах се по-рано.
Готвех вечеря. Гледах часовника. Чаках.

Нямахме деца. Не се получи.
Примирихме се.
Живеехме двамата. Тихо. Подредено.

Мислех, че ще е завинаги.

Млада жена.
Кафене. Вечер.
Инфаркт.

Тя е била до него.
А аз научих последна.

Прибрах се у дома призори.
Позволиха ми да го видя за пет минути.

Марк лежеше блед, с тръбички и датчици.
Очите затворени. Дишаше тежко.

Стоях до леглото. Държах ръката му.
— Марк… дръж се. Моля те.

Не ме чуваше. Беше под упойка.
Сестрата тихо каза, че първите двайсет и четири часа са най-критични.

Тръгнах си. Трябваше да се преоблека. Да взема вещи.

Седнах на леглото.
На нашето легло. В което спяхме петнайсет години.

Телефонът му беше на нощното шкафче.
Кода го знаех. Датата на сватбата ни.

Отворих го.

Чат с „Клер“.
Последното съобщение — от снощи:
„Чакам те в кафенето. Липсваш ми.“

Неговият отговор:
„Тръгвам. Обичам те.“

Превъртах нагоре.
Стотици съобщения. Месеци кореспонденция.

„Кога ще кажеш на жена си?“
„Скоро. Обещавам.“
„Омръзна ми да чакам.“
„Още малко. Ще се разведа. Ще сме заедно.“

Оставих телефона.
Отидох до прозореца.

Навън се зазоряваше. Сиво. Студено утро.

Развод.
На нея ѝ беше обещал развод.

А на мен казваше: „На съвещание съм“.

Върнах се в болницата през деня.
С чанта. С дрехи. С храна.
За всеки случай.

Марк беше в реанимация. Посещенията бяха забранени.
Седях в коридора с часове.

— Как е той?
— Стабилен е. Държи се.

Държи се.

Вечерта я видях.

Жена на около двайсет и осем. Слаба. Красива. Уверена.
Влезе в отделението и се приближи до гишето.

— Добър вечер. Как е Марк Дювал?

Сестрата я погледна, после погледна мен.
— Вие коя сте?

Жената се поколеба, после се изправи.
— Аз… аз съм годеницата му.

*

Лекарят го каза спокойно, почти без емоция.
А в мен нещо се пречупи.

Клер рязко издиша. Усетих как се напрегна до мен, сякаш очакваше удар.
— Какво… какво искате да кажете? — попита тя.

— Дойде в съзнание — отвърна лекарят. — За кратко. Състоянието остава тежко, но е ориентиран. Задава въпроси.

Сестрата ни хвърли бърз поглед и отмести очи.

— Коя от вас… — лекарят направи пауза, — която е по-близка — решете сами. В стаята може да влезе само една. За пет минути.

Пет минути.
Петнайсет години брак.
И „годеница“.

Клер ме погледна. В очите ѝ вече нямаше увереност. Само страх.
— Аз… бях с него, когато стана — прошепна. — Викаше мен.

Бавно кимнах.
— А когато купуваше лекарства. Когато подписваше документи. Когато лежеше с температура — тогава викаше мен.

Мълчахме.
Коридорът ни притискаше. Въздухът не стигаше.

— Решавайте — повтори лекарят.

Направих крачка напред.
— Аз ще вляза.

Клер потрепна.
— Но…
— Ти беше с него вчера — казах спокойно. — А аз бях с него петнайсет години.

Тя стисна устни. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Но не възрази.

В стаята беше тихо. Апаратурата пиукаше равномерно.
Марк лежеше с леко отворени очи. Лицето му беше отслабнало. Чуждо.

— Анна?.. — прошепна дрезгаво.

Приближих се.
— Да. Аз съм.

Опита се да се усмихне. Не успя.
— Дойде…

— Дойдох — кимнах.

Той преглътна.
— А Клер?..

Ето го.
Този въпрос.

— Тя е тук. В коридора. Както и аз.

Той затвори очи.
— Анна… исках да ти кажа…

— Знам — прекъснах го. — Прочетох.

Той рязко отвори очи.
— Ти…

— Да. Телефонът. Датата на сватбата ни е лоша парола за тайни, Марк.

Дишането му се учести. Апаратът изписука.
— Прости ми… — прошепна. — Обърках се. Не исках така…

Гледах го и изведнъж разбрах: гняв вече нямаше. Само умора.
— Ти ѝ обещаваше развод. А на мен — „съвещания“. Това не беше объркване. Това беше избор.

Той обърна глава.
— Мислех, че ще успея да оправя всичко…

— Инфарктът реши друго — казах тихо.

Сестрата надникна и се изкашля предупредително.
— Остава една минута.

Наведе се по-близо.
— Слушай ме внимателно. Няма да правя сцени. Няма да крещя. Но и няма да чакам повече. Ако оцелееш — а аз се надявам, че ще — ще се разведем. Спокойно. Честно.

Той ме гледа дълго. После бавно кимна.
— Ти си… по-силна, отколкото мислех.

— Не, Марк — отвърнах. — Просто вече не искам да бъда тази, която винаги научава последна.

Излязох в коридора.
Клер скочи.
— И…?

— Жив е — казах. — И знае, че и двете сме тук.

Тя пребледня.
— И… какво сега?

Взех чантата си.
— Сега всеки от нас ще живее с избора си.

Подминах я, без да се обръщам.
Навън валеше ситен, студен дъжд. Истински.

Поех дълбоко дъх.
За първи път от много време — с пълни гърди.