Когато за първи път видях Мария, сестрата на Даниел, на нашата сватба, тя ми се стори мила, малко объркана млада жена в рокля, която очевидно не подхождаше на повода. Даниел постоянно се отделяше от гостите, за да провери дали е добре, дали не ѝ трябва нещо. Тогава си помислих: какъв грижовен брат. Дори ми хареса — реших, че и към мен ще бъде такъв.

Минаха пет години и все още не можех да разбера в кой точно момент тази грижа се превърна в постоянно напрежение, надвиснало над семейството ни като тежък буреносен облак.

— Елена, нали разбираш, че тя няма към кого другиго да се обърне — Даниел седеше на ръба на дивана и стискаше телефона си, сякаш всеки момент можеше да му се изплъзне от ръцете.

Стоях до прозореца и гледах двора, където деца ритаха топка между паркираните коли. Чужди коли. Аз и Даниел все още се придвижвахме с градския транспорт.

— Даниел — обърнах се към него, опитвайки се да говоря спокойно, макар че вътре в мен вече се надигаше познатото напрежение. — Колко този път?

Той не отговори веднага. Гледаше екрана на телефона — сигурно поредното съобщение от Мария. Сълзи, молби, обещания, че е за последен път.

— Две хиляди лева — каза накрая. — Трябва да плати наема. Ако не, хазяйката ще я изхвърли.

Две хиляди. В ума си веднага пресметнах — почти една трета от заплатата ми. Моята, защото Даниел работеше като складов служител в малка фирма — доходът беше стабилен, но скромен. Аз през последните три години смених две работи, всеки път с повишение, завърших курсове по управление на проекти, подобрих английския си до уверено ниво. И вече печелех значително повече от съпруга си.

— Миналия месец ѝ дадохме хиляда лева за дългове — напомних. — А преди това още хиляда и петстотин за лечение. Което така и не започна.

— Елена, моля те… — Даниел стана и се приближи до мен. В очите му имаше умора и вина. — Знам, че не е справедливо. Но тя ми е сестра. Единствената.

Въздъхнах. Единствената сестра. Това винаги действаше. Мария беше със седем години по-малка от Даниел и още от дете той се чувстваше отговорен за нея. Когато родителите им се разведоха, а майка им започна да пие, именно Даниел — на шестнайсет — правеше закуска на осемгодишната Мария, водеше я на училище, помагаше ѝ с уроците.

Тази история винаги ме трогваше. Наистина. Но сега Мария беше на двадесет и шест и все още не умееше да живее самостоятелно.

— Добре — казах след кратка пауза. — Преведи ѝ парите. Но това е последният път. И ние трябва да спестяваме.

За първоначална вноска. Не го казах на глас, но и двамата го знаехме. В сметката вече имаше четиридесет хиляди лева — резултат от извънредния ми труд, отказите от кафенета, нови дрехи и почивки. Даниел също заделяше, колкото можеше, но в по-голямата си част това бяха моите пари. Наши, убеждавах се. Макар че все по-често вътре в мен звучеше друга дума — мои.

Даниел ме прегърна.

— Благодаря ти, слънце. Обичам те. Обещавам, скоро ще започнем да живеем за себе си.

Кимнах, притисната в рамото му, усещайки аромата на одеколона му — същия, който му подарих преди три години. Пазеше го и го използваше само по специални поводи.

Две седмици по-късно Мария се обади отново. Този път гласът ѝ трепереше повече от обикновено.

— Даниел, трябва да се видим. Спешно. Не мога по телефона.

Срещнахме се в евтино кафене близо до метрото. Пластмасови столове, меню на стената. Мария седеше, обхванала с ръце чашата си с чай, без да вдига поглед.

— Бременна съм — прошепна тя.

Настъпи тишина. На съседната маса някой се смееше, звънтяха лъжички, звучеше натрапчива музика.

— От кого? — попита Даниел с пресипнал глас. — Нали каза, че нямаш никого.

— Запознахме се в бар преди месец — Мария вдигна насълзените си очи. — Видяхме се няколко пъти. После изчезна. Блокира ми номера. Дори не знам къде живее.

Гледах я и вместо съжаление усещах как в мен нараства студено раздразнение. Мария е на двадесет и шест. Тя е възрастен човек.

— И какво смяташ да правиш? — попитах спокойно.

— Не знам… — разплака се тя. — Майка каза, че ако родя, повече никога няма да вляза в дома ѝ. А нямам пари дори за лекар. Страх ме е, Даниел…

Даниел хвана ръката ѝ.

— Ще ти помогнем — каза той. — Нали, Елена?

Погледнах него. После Мария. И кимнах.

През нощта Даниел обикаляше апартамента.

— Трябват пари за лекари, за раждане, за детето… или за аборт, ако още не е късно…

— Даниел, спри — седнах на леглото. — Нямаме такива пари.

— Имаме спестявания — каза предпазливо. — За първоначалната вноска.

Побледнях.

— Сериозно ли говориш?

— Апартаментът може да почака. А Мария сега е сама…

— Това са моите пари — казах рязко. — Моите. Аз съм ги изкарала.

— Значи няма да дадеш? — попита тихо.

— Не.

Той излезе от стаята. А аз останах сама.

На следващия ден ме повишиха. Станах ръководител на отдел. Заплатата ми се увеличи с още трийсет процента.

Вечерта влязох в автосалон. Само да погледна. Но два часа по-късно излязох с ключове в ръката.

Докато карах из нощния град, телефонът ми не спираше да звъни. Не отговарях.

Прибрах се късно. Даниел седеше в кухнята.

— Къде беше?.. — попита глухо. — Какво направи?..

Мълчаливо сложих ключовете на масата.

И казах само едно:

— Сега избирам себе си.

*

Мълчаливо сложих ключовете на масата.

Даниел дълго ги гледа, после погледна мен. В погледа му нямаше гняв. Имаше нещо по-лошо — бавно, болезнено осъзнаване.

— Наистина го направи… — каза накрая.

— Да — отговорих. — И не, не съжалявам.

Той седна. Не се срина — седна тежко, като човек, който за първи път разбира, че ситуацията няма да се реши от само себе си.

— Цяла нощ мислих — каза тихо. — След като не вдигна телефона. Обикалях из града и си мислех къде точно обърках всичко.

Не казах нищо.

— Свикнал съм да спасявам Мария — продължи той. — От шестнайсетгодишен. Мислех, че ако спра, с нея непременно ще се случи нещо лошо. Че ще я предам.
Той вдигна поглед.
— Но знаеш ли какво разбрах? Че предадох теб. Много по-рано.

Гърлото ми се сви, но мълчах.

— Не беше длъжна да бъдеш силна и за двама ни — каза той. — Аз просто… си позволих да не порасна. Защото ти беше до мен. Ти носеше всичко.

Той стана и се приближи, но не ме докосна — сякаш се страхуваше.

— Колата не е предателство — каза той. — Това е граница. И аз я бях прекрачил много преди това.

На следващия ден сам се обади на Мария. Чух разговора от другата стая — той не знаеше, че още съм вкъщи.

— Не, Мария — каза спокойно. Без крясъци. Без оправдания. — Пари няма да има.

Пауза. После гласът ѝ — писклив, истеричен.

— Защото така повече не може — продължи той. — Ти си възрастна. Бременността е сериозна. Но това е твоят живот. Ще ти помогна да намериш лекар, социални програми, работа, ако трябва. Но няма повече да плащам за твоите решения.

Още една пауза.

— Не — повтори той. — Това не подлежи на обсъждане.

Когато влезе в стаята, беше блед, но спокоен.

— Каза, че съм я изоставил — каза той. — Че съм станал чужд за нея.

— А ти? — попитах.

Той ме погледна право в очите.

*

— А аз за първи път от много години чувствам, че постъпих правилно.

Не се сдобрихме още същата вечер. Нямаше прегръдки, сълзи и красиви думи. Имаше дълъг, честен разговор — за умората, за парите, за обидите, които твърде дълго бяхме премълчавали.

Той не се оправдаваше. И не искаше прошка.

— Ако решиш, че ти е по-добре без мен — каза той, — ще го приема. Но ако ми дадеш шанс… аз избирам теб. Не „всички нас“. Теб.

Минаха няколко месеца.

Мария наистина порасна — не веднага, не идеално, но просто нямаше друг избор. Помогнахме ѝ с информация и контакти, но не и с портфейла. И светът не се срина.

А аз и Даниел отново започнахме да спестяваме. Бавно. По нов начин. Без усещането, че някой отнема нещо от другия.

Понякога паля колата и виждам как той ми се усмихва от балкона.

И всеки път си мисля едно и също:

Любовта не е жертва.
Любовта е, когато най-накрая те избират.