— Ти изобщо разбираш ли какво се случва? — Виктор нахлу в кухнята, сякаш някой го гонеше по петите. — Едвам се отървах! Звънят ми на всеки половин час!

Клара стоеше до печката, опряла длан в студените плочки, и гледаше мъжа си така, сякаш го виждаше за първи път. Навън сивият декември лениво посипваше двора с мокър сняг, а цялата тази мрачна картина приличаше на декор за сцена, в която всеки момент нещо ще се пречупи.

— Кои „те“? — попита уморено тя.

— Ами тези… — Виктор махна с ръка, но веднага премина към по-важното за него: — Сложи ли чайника? Гърлото ме дере, не мога повече.

Той седна на масата като човек, убеден, че удобството му се полага по право. Клара мълчаливо се обърна и включи чайника. Кухнята беше малка, с варосани стени, които планираха да пребоядисат още през лятото, но все не стигаха дотам. В ъгъла стоеше стар хладилник, който бръмчеше така, сякаш живееше собствен живот и отдавна беше уморен от тези хора.

Виктор наблюдаваше как тя се движи напред-назад, а в погледа му бавно се надигаше раздразнение — този поглед Клара познаваше твърде добре.

— Значи така, — започна той. — Току-що говорих с майка ми. И тя каза, че Коледа без подарък не ѝ трябва.

Клара се обърна.

— Какъв подарък?

— Ти много добре знаеш! — повиши тон Виктор. — Нали го обсъждахме! Колата!

— Ние „обсъждахме“? — в гласа на Клара имаше такава тишина, че дори хладилникът сякаш утихна. — Не, Виктор. Ти говореше. Ти поставяше условия. И не свои — „майчините“.

*

Той се облегна назад и кръстоса ръце.

— И какво от това? — каза почти предизвикателно. — Майка ми поиска. Има право.

Клара бавно постави чашата пред него и седна срещу него.

— Виктор. Тя едва ходи. За какво ѝ е кола?

— За да я има! — изрева той. — Ти не разбираш колко е важно хората да показват ниво. При чичо Роберт синът му си построи къща от нулата! А при тъщата на Марко — нова кола, и нищо, всички са доволни.

— Искаш да теглим кредити заради чуждо „ниво“?

— Имаме пари! — той удари с длан по масата. — След продажбата на апартамента!

Клара преглътна — гърлото ѝ пресъхна.

— Спестявахме за по-голямо жилище. За дете. Ти сам го каза…

— Сега времената са други! — прекъсна я рязко той. — Майка ми каза: ако не получи колата, няма място за теб на коледната трапеза. И мен също няма да ме приеме, защото уж „танцувам по твоята свирка“. Така че без драми.

Клара стисна чашата така, сякаш се опитваше да удържи нещо много по-голямо.

— Тоест аз трябва да купя на майка ти джип?

— Ти си ми жена! — извика той едновременно агресивно и жалко. — Трябва да подкрепяш мъжа си! Семейството трябва да е заедно!

И в този момент нещо в Клара се размести. Не се счупи — просто се премести, като мебел, която дълго не смееш да докоснеш, докато накрая се решиш.

Тя тихо попита:

— Значи изборът е такъв: или купувам колата, или заедно с теб няма да ме допуснете до коледната маса?

*

— Ами да, — Виктор я погледна учудено, сякаш не разбираше защо изобщо пита. — Нали ти го обясних.

„Ето го. Тясното място, през което иска да ме прекара.“

Клара издиша. Без усмивка.

— Разбрах, — каза тя.

— Какво разбра? — подозрително присви очи Виктор.

— Всичко, — отвърна тя, изправяйки се. — Абсолютно всичко.

Тя влезе в спалнята и затвори вратата. Не я хлопна — напротив, затвори я прекалено тихо.

Отвън Виктор мърмореше, дрънчеше с чинии, нещо си говореше. Клара стоеше, опряла чело в гардероба, и мислеше как вътре в нея отдавна се пукаха някакви пластове. Той не чуваше този пукот. Тя го чуваше ясно.

На сутринта той излезе, подсвирквайки си, уверен, че тя „е узряла“. Че може да продължи да я притиска по същия начин, по който го беше правил три години.

Щом вратата се затвори, Клара извади куфара.

Не за да си тръгне.

А за да отиде.

Тя реши: преди да разруши нещо, трябва да разбере откъде са корените.

Влакът до градчето, където живееше свекърва ѝ, беше студен и тропащ. Снежни парцали се блъскаха в прозорците, а светът отвън изглеждаше безцветен. Клара пътуваше и си спомняше колко често „майчините молби“ странно съвпадаха с неща, които скоро се появяваха у Виктор — нов телефон, скъпо яке, нови маратонки „да не го болят краката“.

И това изискване — колата — стана последната капка.

Защото точно сега, в края на годината, когато всички говореха за коледни планове, за семейни вечери, за свещи и подаръци, Клара изведнъж разбра: те нямат семейство. Те имат спектакъл. И то лош.

Къщата на Лаура се намираше в края на квартала. Стара, но поддържана. Дворът беше чист, пътеките посипани с пясък. Никакъв разкош, никакви признаци, че тук някой чака джип като подарък.

Лаура отвори сама — по халат и топли чорапи. Лицето ѝ беше уморено, но погледът — остър.

— Клара? Как така си тук? Да не се е случило нещо?

*

— Влизай, — каза Лаура след кратка пауза и отстъпи встрани. — Не изглеждаш добре.

В антрето миришеше на стари книги, ментов чай и нещо аптечно. Всичко беше подредено, без показен уют — чисто, просто, делово. Клара неволно забеляза: никакви нови килими, никакви скъпи мебели, никакъв „статус“, за който Виктор толкова крещеше.

— Виктор знае ли, че си тук? — попита Лаура, когато Клара свали палтото си.

— Не, — отвърна честно тя. — И няма да разбере… поне засега.

Лаура я погледна внимателно, после кимна.

— Ясно. Значи не си дошла за чай.

Влязоха в кухнята. Беше светло, на перваза имаше мушката, а на масата — подредена купчина сметки. Клара седна и внезапно усети как я връхлита умора — не физическа, а натрупвана с години.

— Казаха ми, — започна тя предпазливо, — че искате кола. За Коледа. И че без това… няма да има място за мен на масата.

Лаура бавно свали очилата си.

— Кола? — повтори спокойно. — Джип?

Клара кимна.

— Той каза, че това е ваша молба.

Лаура се усмихна криво. Не злобно — горчиво.

— Помолих Виктор да ми помогне с покрива. Пролетта. Тече. И още — да провери дали може да се сложи парапет в банята. — Тя замълча. — За кола научавам едва сега.

В кухнята настъпи тишина. От онези, в които всичко си идва на мястото.

— Каза, че било важно „да се показва ниво“, — тихо каза Клара.

— Ниво, — повтори Лаура и поклати глава. — Значи така го нарича.

*

Тя се приближи до прозореца.

— Знаеш ли, — каза, без да се обръща, — Виктор още от малък имаше усещането, че нещо му липсва. Не вещи — признание. Винаги искаше да изглежда повече, отколкото е. А аз… — въздъхна. — Твърде често си затварях очите.

Клара усети как на мястото на гнева се появява студена яснота.

— Той иска да продаде апартамента, — каза тя. — Този, който беше за разширение. За дете.

Лаура рязко се обърна.

— Какво?!

— Казва, че времената били други.

Лаура се отпусна на стола. За миг изглеждаше по-стара.

— Не, Клара, — каза твърдо. — Това не са други времена. Това са стари навици. И ако той е решил така — това е негов избор. Но не и мой.

Тя я погледна право в очите.

— Няма да приема никаква кола. Нито от теб, нито от него. И ако се прикрива зад мен — време е това да се каже на глас.

В този момент Клара разбра защо е дошла. Не за скандал. А за потвърждение, че не е полудяла.

Телефонът завибрира. Виктор.

Тя погледна екрана, после Лаура.

— Вдигни, — каза тя. — Искам да го чуя.

*

Клара включи високоговорителя.

— Е? — гласът на Виктор беше раздразнен. — Къде си? Аз вече казах на майка ми какво правиш.

— Чудесно, — спокойно отвърна Клара. — Тогава сега чуй сам.

— Мамо? — поколеба се той. — Ти там ли си?

— Тук съм, Виктор, — каза Лаура равномерно. — И искам да спреш да говориш от мое име.

— Мамо, ама ти сама…

— Не, — прекъсна го тя. — Не съм искала кола. Не съм поставяла условия. И със сигурност не гоня жена ти от коледната маса.

В слушалката настъпи тишина.

— Какво правиш сега? — изръмжа той накрая.

— Казвам истината, — отговори Лаура. — И още нещо. Ако смяташ да продаваш апартамента заради чужди очи — прави го без моето име. Аз не участвам.

— Клара те е настроила, — избухна Виктор.

— Не, — каза Клара за първи път. — Аз просто спрях да мълча.

Тя затвори.

Лаура бавно издиша.

— Извинявай, — каза тя. — За това, че порасна такъв.

*

Клара стана.

— Не сте длъжна да се извинявате за възрастен мъж.

Тя облече палтото си. Куфарът остана до вратата — вече наистина беше излишен.

— Какво ще правиш? — попита Лаура.

Клара помисли само миг.

— Няма да купя кола, — каза тя. — И няма повече да си купувам място в нечие семейство.

Тя излезе навън. Въздухът беше студен и чист. Снегът беше спрял, а над квартала вече светеха първите коледни светлини.

За първи път от дълго време Клара вървеше без усещането, че някой я бута в тесен коридор от чужди изисквания.
Тя вървеше направо.