— Какъв срам… — въздъхна Елизабет Райн, натискайки звънеца за трети път.
Петдесет и пет годишна, здрава жена с перфектно оформени къдрици, тя стоеше на стълбището на стара жилищна кооперация в центъра на Лион с изражението на човек, който лично отговаря за реда в държавата.
До нея нервно се разместваше дъщеря ѝ — Валерия, млада жена с пътна чанта и тъмни кръгове под очите.

— Може би просто е излязла? — предположи несигурно Валерия.

— Знаеше, че идваме! — изсумтя Елизабет. — Нали се уговорихме вчера! Това е направо плесница в лицето. Стоим тук като проски!

Не издържа и забарабани по вратата с юмрук:

— Клара! Ние сме! Спиш ли там?! Цял час стоим пред вратата!

Вратата щракна и се открехна леко, заключена с верижка. В отвора се появи непознат млад мъж.

— Добър ден… Вероятно сте роднини на Клара? — попита спокойно.

— А ти кой си? — напрегна се Елизабет.

— Патрик. Наемам това жилище вече половин година. Клара го отдаде чрез агенция.

Настъпи тежка пауза.

— Как така го отдала?! — Валерия едва не изпусна чантата си. — Това е нейният апартамент! Ние винаги сме отсядали тук!

— Съжалявам, наистина не знам подробности. Мога да ви покажа договора… — Патрик вдигна рамене учтиво. — Довиждане.

Вратата се затвори.

Елизабет се отпусна на стъпалото, сякаш въздухът изведнъж излезе от нея.

— Това не може да е истина… — прошепна тя, вадейки телефона си. В слушалката звънците се губеха в празнота.

*

Валерия гледаше майка си безпомощно. Плановете — провалени. Никой не ги посреща. Апартамент — няма. Племенницата — изчезнала.

А в едно малко кафене в София, в района около „Шишман“, Клара отпиваше лате и превърташе новините. Видя пропуснатото обаждане от леля си — и изобщо не бързаше да го върне.
Този момент трябваше да настъпи. Тя беше готова.

Преди три години всичко беше различно.

Клара току-що беше получила повишение в рекламна агенция и се беше преместила в Лион. Купи просторен тристаен апартамент. Парите от наследството на баба ѝ и един кредит направиха мечтата възможна.

Тя лично следеше ремонта. За два месеца превърна изоставеното жилище в светъл, уютен дом, пълен с книги и цветя.

На новодомуването се събра цялото семейство — майка ѝ Маргарита Дювал, леля ѝ Елизабет с Валерия, брат ѝ Дамян със семейството си.

— И всичко това… само за теб? — присви очи Елизабет.

— Остави я, Ели — намеси се спокойно майката. — Клара е умна и упорита. Всичко сама е постигнала.

— Аз просто се чудя… — измърмори лелята. — Млада, неомъжена, а такъв апартамент…

Клара се престори, че не чува. Тогава още се радваше да посреща близките.

Но скоро нейният дом се превърна в нещо като безплатен хотел за роднини.

Първо — „за седмичка“. После — „за два дни“. После — „само да преспим“.

Клара купуваше храна, почистваше, водеше ги на разходки, плащаше сметки в кафенета. И не усети кога домът ѝ престана да бъде нейният дом.

Не помнеше кога за последно се беше събуждала в тишина.

Мислеше да поговори с тях. Но все отлагаше — ту майка ѝ идваше, ту леля ѝ, ту брат ѝ с деца…

И после дойде онази неделя.

*

Събуди я писъкът на племенницата Лили. Излезе в хола — възглавници хвърчаха, децата скачаха, Дамян седеше по тениска, жена му превърташе телефона си.

— Здрасти, сънчице! — викна весело брат ѝ. — Пристигнахме късно, не искахме да те будим. Надявам се шумът не ти пречи?

Клара не отговори. Насочи се към банята. Някой се беше заключил вътре и пееше под душа.

В кухнята — разхвърляно. Хладилникът почти празен.

— После ще пазаруваме — промърмори жена му. — Не мислехме, че ще станеш рано.

Клара стоеше в средата на кухнята, прегърнала раменете си. Нещо в нея се пречупи.

Седмица по-късно на работа ѝ предложиха спешен проект във филиал на партньорска фирма — този път в София. Тя каза „да“ без да се замисли.

След две седмици замина.

В Лион бързо намери наематели — семейна двойка, търсеща жилище за дълго. Остави всичко: мебели, книги, техника.

— Да впиша ли вашия адрес в договора? — попита агентът.

— Не. Само телефон и имейл.

Последната вечер Клара стоеше до прозореца. Градът беше прекрасен, но вече не за нея.

София я посрещна със свобода. Малка светла гарсониера в центъра, големи прозорци, минимализъм, тишина.

Никой не навлизаше в живота ѝ.

— Мамо, само недей казва на никого къде живея. Имам нужда от спокойствие… — помоли тя.

Маргарита въздъхна:

— Добре. Щом ти е добре — и аз съм спокойна.

И за първи път от години Клара живееше за себе си.

Минаха три месеца.

Клара не даваше на роднините нито адрес, нито подробности. Кратки съобщения, редки разговори. Знаеше, че ако направи и най-малката отстъпка — всичко ще се върне.

Докато една вечер майка ѝ не се обади:

— Клара… Елизабет беше тук. С Валерия. Пристигнали са в Лион, а ти — изчезнала. Апартаментът е отдаден. Не вдигаш телефона. Елизабет е бесна…

Клара се усмихна криво.

Знаеше — моментът да постави границите окончателно беше дошъл.

*

Елизабет още седеше на стълбището, като закована.
Валерия остави чантата до себе си и тихо попита:

— Мамо… а сега какво?

— Какво ли? — Елизабет подскочи. — Ще я търсим! Мисли си, че може просто така… да изчезне?

Но гласът ѝ вече не беше ядосан — беше объркан. Прекалено много рухна за един час.

Валерия седна до нея и сложи ръка на рамото ѝ:

— Може би просто е имала нужда от пространство. Знаеш я — всичко трупа в себе си… докато един ден не избухне.

Елизабет тежко въздъхна.

— Пространство… Аз бих ѝ дала целия свят, ако беше казала. А тя така? Да отдаде апартамента… на непознат… Как можа да не ни предупреди?

Валерия не отговори. Гледаше затворената врата, зад която вече живееше чужд човек.
Болеше я — сякаш бяха прогонени от собствените си спомени.

А Клара, допивайки кафето си в софийското кафене, се отпусна назад и затвори очи. Шумът на града звучеше като далечна река.
Знаеше, че майка ѝ ще каже всичко на Елизабет. И знаеше, че леля ѝ няма да се успокои.

Телефонът отново завибрира.

„Мама“.

Клара въздъхна и вдигна.

*

— Клара — гласът на майка ѝ беше тих и тревожен. — Те разбраха всичко. Стоят пред вратата. Елизабет… плаче.

— ПЛАЧЕ?! — гласът на Клара се изви високо, няколко души в кафенето се обърнаха. — Мамо, тя винаги плаче, когато нещо не е по нейния начин!

— Недей така. Знаеш… тя не е лоша. Просто е упорита. Обича те — по своя начин.

Клара притисна пръсти към носа си. Обича. По нейния начин.
Именно това „по нейния начин“ я беше задушавало години наред.

— Мамо, няма да се върна в Лион. И няма да им отворя. Искам да живея своя живот.

Тишина.

— Разбирам — каза най-накрая Маргарита. — И те подкрепям. Но, Клара…

— Да?

— Трябва да поговориш с тях. Иначе цял живот ще бягаш.

Клара погледна отражението си в прозореца. Уморени очи. Крехка, но решителна.

— Добре. Но не сега.

Елизабет се изправи рязко, като пружина.

— Отиваме в хотел — каза тя. — Ще намерим стая. Няма да спя на стълбище.

— А после?

— После ще говоря с нея. Дори по телефона. Няма право да ни изключва така.

*

Думите бяха твърди, но в тях имаше болка.

Навън ги посрещна студен, влажен лионски вятър. Валерия вдигна яката на палтото си.

— Мамо… а ако Клара просто не иска? Ако… е прегряла?

— А ти мислиш, че аз не съм? — избухна Елизабет. — Мислиш, че е лесно да държа всички? Да поддържам семейството като музей? Всеки идва — и очаква да уредя всичко. А кой на мен ще каже „почини си“?

Тя замълча, изненадана от собствените си думи.

— Мамо… — Валерия я прегърна.

Елизабет за пръв път си позволи да отслабне. Лицето ѝ потрепери.

— Просто… исках да бъда нужна. Да бъда близо. Да е… както преди.

Валерия я държа, докато дишането ѝ се успокои.

Същата вечер, вече в евтин хотел, Елизабет дълго гледа телефона. После натисна „обади се“.

Клара вдигна на второто позвъняване.

— Лельо…

— Момичето ми… — гласът на Елизабет беше дрезгав. — Защо нищо не каза? Щяхме… да ти дадем време…

— Ти никога не даваш време, лельо — прошепна Клара. — Поемаш отговорност за всички. И за мен. А аз… се задушавам.

Дълга пауза.

— Може би… имаш право — промълви Елизабет.

— Не искам да изчезна от живота ви. Просто искам да живея по свой начин. Без гости. Без натиск. Без „ти си длъжна“.

— А ние… можем ли да се научим да не натискаме? — попита тихо Елизабет.

*

Клара затвори очи. Ръцете ѝ леко трепереха.

— Да. Ако опитате.

— Ще опитам — каза Елизабет. — Наистина. И… прости ни.

Клара се усмихна — топло, истински.

— И аз съжалявам. Че избягах така. Но иначе нямаше да имам сили.

За пръв път от години разговорът им не беше тежък.

Три седмици по-късно се срещнаха в София — без куфари, без очаквания, без претенции.

Елизабет донесе кутия домашни сладки.
Валерия — букет лалета.

Клара им отвори вратата на гарсониерата си — този път самата тя.

И за първи път говориха не от задължение, а като семейство, което се учи отново.

Финалът беше прост:
никой никого не задушаваше.
никой на никого не беше длъжен.

Това беше нова глава — и за трите.