Лидия стоеше пред огледалото, сресвайки косата на клиентка. Едуард трябваше да дойде в шест. Със халките.
Най-после.
Изпрати госпожа Кръстева и салонът опустя. Огледалата отразяваха силуета ѝ от всички страни.
Шест и половина. Седем. Без петнайсет осем.

Вратата изскърца. Едуард влезе бавно, с лице, сякаш беше преглътнал нещо отвратително.

— Лидия… — започна плахо.

Тя прибираше работното си място. Ножиците във футляра, гребените — в дезинфектор. Движения механични.

— Лидия, послушай… мислих.
— Мислил? И до какво стигна?
Той преглътна, погледна пода, после в очите ѝ:

— Съжалявам. Но майка ми каза… няма сватба с неудачница.

Думата увисна като присъда. Едуард чакаше — да се разплаче, да моли, да се оправдава.

Но Лидия само кимна.

— Разбирам — каза тихо. — Майка ти е против.
— Лидия, не така…
— Всичко е наред, Едуард. Майка ти знае по-добре. Тя е началник на поликлиниката, а аз коя съм? Фризьорка. Подстригвам хора за стотинки.

*

Той отвори уста, но тя вдигна ръка:

— Върви. Не я тревожи.

Той постоя още миг и излезе.

Лидия седна във фризьорския стол — същия, в който Едуард седеше преди месец, когато го подстригваше за първи път. Затвори очи.

Неудачница.

Може би наистина. Техникум вместо университет. Салон вместо „кариера“.
А мъжете? Един по-лош от друг. До Едуард.
Едуард беше особен — елегантен, учен, с очила. Майка му — важна, влиятелна.

Беше особен.

На следващата сутрин Лидия стана в шест и половина. Душ, кафе, обичайното.
Само че в главата ѝ — празно място, като след извадено нещо важно.

— Лидке — попита колежката Ирина — добре ли си след вчерашното?
— Добре — отвърна честно. — А какво да ми е?

Ирина я погледна съчувствено и замълча.

Денят се влачеше като гума. Същите клиентки — жени над четирийсет, мечтаещи да изглеждат на двайсет. Ръцете на Лидия работеха механично, мислите — блуждаеха.

— Лидия, не сте ли мислили за курс? — подхвана клиентка. — Има нови техники за боядисване. Скъпи са, но си заслужават.
— Колко струват?
— Ами… около седемстотин — хиляда лева.

*

Седемстотин — хиляда. Откъде?

Вечерта Лидия смяташе разходите. Не излизаше добре.
Но онлайн снимките на работите на завършили курс впечатляваха.

Може би да опита?

След седмица за първи път в живота си отиде в банка за кредит. Седеше пред млада консултантка и се чувстваше като пълна глупачка.

— Цел на кредита?
— Обучение.
— А сегашно образование?
— Техникум. Фризьорство.

Консултантката кимна — вероятно си мислеше: „типична мечтателка“.

Но кредит ѝ дадоха. С висока лихва — но дадоха.

Лидия се записа. Три месеца всеки уикенд пътуваше до Пловдив. Учи колористика, модерни техники, сложни подстрижки.
Преподавателят — стилен мъж около четирийсет — наблюдаваше работата ѝ:

— Имате добри ръце. И усет към цвета. Трябва само повече практика.

В салона клиентките бяха консервативни.

— Какви са тия модерни преливания? — мърмореше госпожа Сегер. — Аз искам само корените!

Лидия въздъхваше и боядисваше. Както винаги.
Но в социалните мрежи качваше снимки на малкото смели експерименти.

Докато един ден…

*

На обяд влезе млада, модерно облечена жена.

— Вие ли сте Лидия? Видях работите ви онлайн. Утре имам важна среща, а моят фризьор се разболя. Можете ли да направите нещо… впечатляващо?

— Разбира се — отвърна Лидия. — Какво желаете?
— Не знам. Нещо, което ще ми подхожда. Нещо стилно.

Два часа Лидия работеше вдъхновено — сложно боядисване, обем, текстура, архитектурна линия на подстрижката.

Резултатът беше поразителен.

— Това… аз ли съм?! — едва не извика клиентката. — Колко ви дължа?

Лидия назова обичайната цена.

Жената се засмя:

— В София за такова нещо биха ми взели поне 150 лева!
Моля, вземете 80 лева — и пак е малко.
И мога ли да ви препоръчам в нашата група за добри специалисти?

След седмица Лидия вече имаше нови клиентки. Млади жени от града, идващи специално за нея.
Плащаха добре. Искаха точно това, което тя беше научила.

*

Вечерта, докато се прибираше, телефонът ѝ вибрира.
На екрана: Едуард.
Отдолу — „Трябва да поговорим. Спешно.“

Преди месеци би се втурнала към него. Сега… почувства само леко напрежение, като при скърцане на позната, но опасна врата.

Не отговори. Но вечерта той дойде сам.

Стоеше на прага с букет бели рози. Развълнуван, несигурен — друг човек.

— Лидия… аз… разбрах. Майка ми сгреши. И аз също. Бях страхливец. Мислех, че тя знае по-добре. А после видях работите ти. Видях, че те хвалят, че се развиваш… И осъзнах, че искам да върна нас.

Тя сложи вода за чай. Той вървеше след нея като сянка.

— Лидия, обичам те. Да започнем отначало. Ще оправя всичко.

Тя се обърна бавно. В очите ѝ — спокойствие, не болка.

— Едуард… добре, че си разбрал. Но ти искаш да върнеш не мен. А удобната, тиха версия на мен — тази, която вече не съществува.

Той мигна объркан.

*

— Но… ти ме обичаше.
— Обичах. Но тогава не обичах себе си. А сега — да. И няма да позволя някой да решава дали съм „неудачница“.

Тя остави пред него чаша чай — жест любезен, но окончателен.

— Тоест… няма да сме заедно?
— Не, Едуард. Аз продължавам напред. Ти си част от старата ми история. Но тя свърши.

Той стана тежко, като остарял.

— Желая ти… успех, Лидия.
— Вече го имам — усмихна се тя.

Когато вратата се затвори, настъпи хубава, чиста тишина.

Лидия погледна в огледалото. Очите ѝ блестяха със самоувереност.
Телефонът пак вибрира.

„Лидия, можем ли да дойдем утре трите? Момичетата са възхитени от работите ви!“

Тя се усмихна широко.

Отвори прозореца. Свежият вечерен въздух изпълни стаята. Облече якето и излезе — лека, спокойна, свободна.

Не към нечий живот. Към своя.