Наскоро свекървата на Марта — Ева — подари на петгодишната си внучка Лили нов розов велосипед. Лъскав, с бели гуми и кошничка във форма на сърце. Струваше доста, а Марта и съпругът й, Тома, отдавна бяха решили, че такъв подарък ще дойде чак за рождения ден — като специална изненада. Но Ева реши друго.

— Просто не можах да подмина, — каза тя с сияеща усмивка. — Внучката заслужава най-доброто!

Лили пищеше от радост и караше почти цял ден. Марта, разбира се, благодари, а дори предложи да върнат част от парите, но Ева категорично отказа:

— За нея мога всичко. Дадох и последните си спестявания. Не се тревожете.

Марта обаче скоро разбра, че всички са „дали“ много повече.

В началото всичко изглеждаше невинно. Ева започна да ги посещава все по-често. Много често. Почти всеки ден.

— Виждате ли колко е щастлива? — казваше тя с напрегната усмивка, гледайки Лили. — Добре, че реагирах навреме, иначе още щяхте да се туткате с този велосипед…

После започнаха забележките, уж между другото:

— А аз дадох последните си пари за този подарък… Е, нищо, важното е внучката да е щастлива.

Марта го приемаше като опит за сближаване. Но постепенно тонът на Ева стана друг.

*

— Не така оставяш велосипеда! Ще се надраска!
— Пак караш бързо през локвите! Ако го повредиш?

Лили слушаше със сведена глава. Вече не се радваше. Велосипедът се беше превърнал в нещо забранено, почти страшно.

Марта се опита да поговори:

— Мамо, моля те, не притискай детето. Това е просто играчка.

Ева се обиди. Дълбоко. Не им проговори цял ден.

А на следващата сутрин се случи нещо, което никой не очакваше.

Марта се събуди от хлипания. Лили стоеше по пижама пред гаража, държейки празно синджирче с ключ. Велосипедът го нямаше. Ева просто го беше взела.

После изпрати съобщение:
„Взех велосипеда. Щом не можете да научите детето да пази нещата си, аз ще го направя.“

Лили плачеше до пресипване, а Тома безуспешно се опитваше да я успокои. И тогава Марта разбра: трябва да сложи край. Завинаги. И това, което направи след това, не съжали нито за миг.

*

Марта действаше инстинктивно, сякаш вътре в нея се беше включил невидим механизъм. Прегърна Лили, изчака я да заспи от умора и сълзи, после излезе в кухнята. Тома седеше прегърбен над масата.

— Тя прекрачи границата, — каза тихо, без да я погледне.
— Отне радостта на детето. Това вече не е заради велосипеда, а заради властта. И заради това, че смята, че сме лоши родители. — отвърна Марта.

Тома въздъхна тежко.
— Може да прозвучи страхливо, но не искам скандали. Все пак е моя майка… Помагала ни е.

Марта го изгледа така, че той млъкна веднага.

— Взе подаръка от плачещо дете, Тома. Ако сега замълчим, ще го прави пак.

Тогава тя разбра — сама трябва да се справи.

Час по-късно вече стоеше пред вратата на Ева. Почука твърдо.

Свекървата отвори мигновено. В лицето й се четеше странна смесица от триумф и раздразнение.

— Дойде да си вземеш велосипеда? Късно е. Така е по-добре.

— По-добре за кого? — попита Марта спокойно. — За детето, което плака цяла нощ? Или за вас, за да се чувствате като мъченица, дала „последните си спестявания“?

Ева се изчерви.

*

— Не разбираш колко е важно да се учат децата да ценят вещите!

— А отнемането на това, което обичат, е според вас възпитание?

Марта влезе вътре без покана.

Велосипедът стоеше насред хола — излъскан, подреден, като трофей.

— Ще направим така, — заяви Марта. — Велосипедът остава при вас.
— Какво?! — подскочи Ева.
— Да. От този момент Лили няма да приема от вас никакви подаръци. Нито играчки, нито дрехи. Нищо с условия. Отнехте й радостта — нека и отговорността остане тук.

— Това е изнудване! — извика Ева.

— Не. Това са граници. Нещо, което винаги сте пренебрегвали.

Марта се обърна и излезе. Затвори вратата с такава премерена спокойност, сякаш слагаше последната точка в дълго изречение.

Новият велосипед се появи още същата вечер. Червен, блестящ, избран лично от Лили. Когато Марта го изведе навън, момичето замръзна от вълнение.

— Може ли… наистина?

— Можеш всичко, което те прави щастлива — усмихна се Марта и оправи каската й.

Лили тръгна, засмя се високо — за първи път от дни.

Тома прегърна Марта през раменете.
— Беше права. Аз не бих могъл.

— Понякога трябва да избереш: да пазиш мира… или детето си.

Ева не се появи почти две седмици. Тишината беше като глътка свеж въздух.

Но една вечер Марта я видя на вратата. Празни ръце. Никакви торби, никакви демонстративни подаръци.

*

— Марто… — започна тихо. — Исках да се извиня. Прекалих.

Марта мълча.

— Не искам Лили да се страхува от мен. Мога да започна начисто. Без подаръци. Просто като баба.

Това не беше победа.
Но беше крачка.

Марта кимна.
— Да започнем просто: без условия. Без натиск.

— Обещавам.

Когато Ева си тръгна, Марта за пръв път от седмици почувства истинско облекчение — сякаш домът им най-сетне престана да бъде бойно поле.

А Лили отново се смееше на двора. И звукът от въртящите се колела звучеше като обещание:
оттук нататък всичко ще бъде различно.