— Това е за теб, Анче, от мен — свекървата подаде кутията и се усмихна меко.

Кутийката беше малка, опакована в лъскава червена хартия. Можеше да се помисли, че вътре има книга или тефтер с мека корица, но беше изненадващо лека.

Анна си спомни за подаръка едва на следващия ден, когато съпругът ѝ и свекървата излязоха за работа. Хелена не можеше да си позволи нищо скъпо — винаги нямаше пари. На Анна дори ѝ се струваше странно, че синът ѝ е израснал с напълно различно отношение към финансите: Мартин беше пестелив, предпазлив, понякога дори скъперник.

Младото семейство живееше със свекървата вече трета година. За това време Анна добре беше опознала майката на мъжа си, беше свикнала с нея и гледаше на всичко сравнително философски. Отношенията в дома бяха сравнително спокойни. Никой не се месеше в живота на другия — и това устройваше всички. За три години се бяха напаснали.

Мартин усилено спестяваше за първоначалната вноска по ипотечен кредит, работеше много. Анна беше в пети курс в университета и също се опитваше да изкарва допълнителни пари. За разточителни празненства обаче средства нямаше.

Анна реши да отпразнува рождения си ден през деня с приятелки от университета, а вечерта — в тесен семеен кръг. Приятелките ѝ подариха мили дреболии — предмети за дома, красив шал. Съпругът ѝ, както бяха уговорили, ѝ подари нов телефон. А подаръкът на свекървата така и остана неразопакован.

Анна взе червената кутия в ръце, но като си спомни за едно важно задължение, я върна обратно на рафта.

Хелена ѝ напомни за подаръка късно вечерта. По време на вечерята тя странно поглеждаше снаха си и тропаше с чиниите.

— Анче, и как е моят подарък? Хареса ли ти?

*

— Ох, Хелена, в цялата тази суматоха съвсем го забравих. Добре, че ми напомни. Сега ще приключа с чиниите и ще го видя.

Свекървата кимна и погледна към сина си, който замислено разглеждаше кюфтето в чинията си.

— Сине, а как сте с първоначалната вноска за жилището?

— Не много добре, мамо. Събрахме малко над половината. Колата май не трябваше да купуваме с парите от сватбата — разходите са много, може и да я продам.

— Ясно — каза майката и сложи чинията в мивката, решавайки, че сега не е моментът да досажда с въпроси.

На Мартин не му вървеше особено на новата работа и той го преживяваше тежко. Анна също ходеше замислена. Майка ѝ все по-често ѝ се обаждаше, за да моли за помощ или пари назаем. На следващия ден Анна трябваше да пътува до родителите си — за имен ден.

Мартин щеше да се прибере късно, затова Анна тръгна сама. Пътят беше дълъг — повече от час и половина от единия край на града до другия.

Още преди сватбата Анна беше забелязала, че са се запознали в централния парк — точно по средата между домовете им. Да я изпраща до входа и после да се връща през задръстванията бързо омръзна на Мартин — и той ѝ предложи брак.

Сега Анна пътуваше с автобуса покрай същия парк и се усмихваше. Бяха хубави времена. Безгрижни.

Да живеят при нейните родители не беше възможно. Те самите се тъпчеха в малък двустаен апартамент — майка, баща, баба и сестрата на Анна. Затова преместването при съпруга беше неизбежно.

Сега, връщайки се в жилището, в което беше израснала, Анна почувства остро убождане — сякаш не се прибираше у дома, а отиваше на гости.

Майка ѝ я посрещна на вратата, усмихна се и протегна ръце, готова да вземе онова, което дъщерята трябваше да донесе.

— С празни ръце ли идваш?

Анна сви рамене.

*

— Предупредих те, че няма да мъкна торта през целия град. Преведох ти пари, за да купите почерпка.

— А, да… — майката сякаш си спомни. — Тогава иди, преди още да си се съблякла, купи една торта, да пием чай.

Анна примигна бързо. Вместо „Честит рожден ден, дъще, заповядай на масата“, тя изведнъж осъзна, че да — чакали са я, но не са планирали нищо.

В най-близкия супермаркет дълго стоя пред щанда със сладкиши. Не ѝ се искаше да се връща. Но се съвзе и, купувайки любимата си торта, се прибра.

— Тази торта е неудобна за рязане, това е „Наполеон“!
— Да — отвърна Анна спокойно. — Любимата ми.
— Знам, дъще. А как се яде?

От стаята на сестра ѝ се чуваха гласове. Докато Анна беше в магазина, при Лаура явно бяха дошли приятелки.

— Лаура има гости — изпревари я майката.

Анна видя купчината обувки до шкафа.

— Можеше и да не каниш приятелки, да поседнем като семейство.
— Какво пък толкова? Твоят рожден ден вече мина — сви рамене майката. — Да не си се обидила?

— Аз? — не издържа Анна. — Прекарах деня така, както исках. Преведох ти пари и дойдох. Вие така или иначе вечерта сте заедно.

— Не сме се обидили — намеси се бащата, затваряйки прозореца. — Не, разбира се. Ние си празнувахме онзи ден. А днес… просто чай.

Анна мълчаливо сложи тортата на масата. Вътре в нея имаше странно усещане — не толкова обида, колкото бавно, лепкаво осъзнаване: тук я чакаха не като рожденичка, а като ресурс. Удобство. Портфейл на крака.

*

Късно вечерта, на път за вкъщи, Анна изведнъж си спомни за червената кутия. За подаръка, който така и стоеше непокътнат на рафта. За първи път през целия ден я обзе неспокойство — прекалено навреме бяха разговорите за пари и жилище.

Анна влезе в апартамента, светна лампата и взе кутията. Капакът се отвори лесно.

И в този момент Анна разбра, че този подарък изобщо не беше за рождения ден…

Вътре нямаше картичка, нито панделка. Само сгънат лист, внимателно поставен на дъното.

Анна бавно го разгъна.

Почеркът беше равен, уверен — на човек, който обмисля думите си предварително.

„Анче.
Разбирам, че на теб и на Мартин сега ви е трудно. Парите се изкарват, но времето минава. Аз не ставам по-млада, а вие трябва да мислите за бъдещето. Затова реших да помогна — по-сериозно.

Готова съм да дам пари за първоначалната вноска. Но при едно условие.
Жилището трябва да бъде оформено така, че всички да сме спокойни.

Подробностите ще обсъдим.
Хелена.“

Анна прочете бележката два пъти. После още веднъж.

Нямаше сума. Нямаше поздрав. Нямаше думата „подарък“.

Тя седна на ръба на дивана и едва тогава осъзна, че диша прекалено плитко. В главата ѝ изплуваха откъси от вечерята: въпросите за парите, погледът към сина, това странно напрежение.

— „Всички да сме спокойни“… — прошепна тя.

Звучеше почти загрижено. Почти по семейному. Но цената беше ясна.

Вратата щракна — Мартин се прибра. Уморен, с отпуснати рамене, той съблече якето и попита:

— Вкъщи ли си? Как мина при вашите?

Анна без дума му подаде листа.

Той прочете, намръщи се, прочете отново — по-бавно.

*

— Тя иска да помогне — каза накрая. — Това е добре, Анче. Наистина ни трябват пари.

— С условие — отвърна спокойно Анна. — Знаеш какво е.

Мартин сведе поглед.

— Ами… съсобственост. Или поне дял. Майка се страхува, че ще вложи пари и ще остане с нищо.

Анна се приближи до прозореца. Нощният град светеше с чужди светлини.

— Мартин — каза тихо. — Това не е страх. Това е контрол.

Настъпи тишина.

— Приемаш го твърде лично. Тя не ти е чужда.

Анна се обърна.

— А аз? — попита без упрек. — Аз каква съм в тази схема?

Мартин въздъхна.

— Поне да поговорим. Нищо не губим.

Анна кимна бавно.

— Добре. Да поговорим.

На следващата вечер Хелена беше необичайно любезна. Направи чай, сложи бисквити, говореше спокойно, премерено.

— Аз го правя за вас — повтаряше тя. — За да няма после обиди. Животът е дълъг, всичко се случва.

*

Анна слушаше мълчаливо. После постави бележката на масата.

— Съгласна съм — каза тя.

Хелена оживя, Мартин се изправи.

— Но при едно условие — добави Анна.

— Какво? — попита внимателно свекървата.

— Това не е подарък. Това е сделка. Значи — всичко нотариално. С възможност сумата да бъде върната. Без дялове. Без адресна регистрация. Без „ние сме семейство“.

В кухнята настъпи тишина.

— Не ми вярваш? — попита бавно Хелена.

Анна я погледна право в очите.

— Вярвам на себе си.

— Значи ме смяташ за пресметлива? — прозвуча въпросът.

Анна леко се усмихна.

— Не. Просто вече не съм наивна.

Измина седмица. Темата за „помощта“ повече не беше повдигана. Хелена стана хладно учтива. Мартин — замислен.

А Анна за първи път от дълго време почувства облекчение. Сякаш нещо вътре в нея най-накрая си дойде на мястото.

Червената кутия остана празна.

Но тя вече знаеше истинската цена на този „подарък“.
И беше благодарна, че не го прие.