Звънецът на вратата проряза утринната тишина на дома. Рязък, настоятелен, сякаш някой нарочно искаше да ме изтръгне от съня. Намръщих се, повдигайки глава от възглавницата. Кой би дошъл толкова рано?

Габриела, свекърва ми, вече ситнеше по коридора. Шепотът ѝ звучеше по-силно от всеки вик.

— Идвам, идвам! Защо така блъскате…

Хвърлих халата върху себе си и излязох от стаята. На входа стояха двама полицаи. Сърцето ми направи болезнен преврат и застина.

— Какво се е случило? — гласът ми прозвуча пресипнало.

Габриела се обърна. Лицето ѝ бе изкривено от престорена мъка, очите ѝ зачервени, сякаш беше плакала цяла нощ. Тя подсмръкна и посочи към мен с леко треперещ пръст.

— Тя! Тя ми го направи! Обра ме!

По-възрастният полицай, мъж с изморено лице и тежък поглед, премести очи от нея към мен.

— Да отидем в хола. И вие — кимна ми той — също.

Влязохме в дневната. Габриела се строполи театрално в креслото, притискайки ръце към гърдите си.

*

— Бижутата ми… Родови! Пръстенът на прабаба ми, обеците на майка ми… Всичко е изчезнало!

— Твърдите, че ги е взела вашата снаха? — попита младият полицай, отваряйки тефтера си.

— А кой друг?! — изстена Габриела. — Двете сме само в къщата! Дадох ѝ покрив над главата, докато синът ми е в командировка, а тя… така ми се отблагодарява!

Стоях в средата на стаята, усещайки как земята под краката ми се разклаща. Абсурдът на ситуацията не се побираше в главата ми — все едно гледах чужда драма, а не своята.

Погледнах към надулия ѝ се от фалшиво ридание образ, към треперещите устни — и не видях мъка, а лошо разигран театър.

— Габриела, за какво говорите? Кои бижута?

— Не се прави, че не разбираш! — изписка тя. — Вчера още бяха в касетката ми, проверявах! А днес сутринта… празно!

По-възрастният полицай въздъхна тежко.

— Госпожо, ще трябва да претърсим вещите ви. Съгласна ли сте?

Кимнах бавно. Възраженията само щяха да изглеждат подозрителни.

— Разбира се. Проверявайте.

Младият полицай се приближи до чантата ми на дивана. Гледах ръцете му като в забавен кадър.

Разкопча ципа, бръкна вътре и… извади кадифено пликче. Онзи същия, който бях виждала десетки пъти у Габриела.

Развърза връзките и изсипа съдържанието на дланта си. Злато проблесна, камъни засветиха. Пръстен. Обеци. Верижка.

*

— Те са! — триумфално извика Габриела, подскачайки от креслото. — Моите съкровища! Казах ви! Крадла!

Очите ѝ блестяха от зловещо удовлетворение. В погледа ѝ имаше чиста победа. В перфектно измисления ѝ план нямаше никаква пролука.

Погледнах към полицаите, към бижутата в чантата си. Капанът се беше затворил.

И точно в този момент усетих не страх. И не отчаяние.

А ледено, кристално спокойствие.

Габриела беше пъхнала бижутата си в чантата ми и беше извикала полиция, обвинявайки ме в кражба. Но не беше предвидила едно: че съм уморена от капризите, дребните ѝ подлости… и че съм сложила камери в къщата. Навсякъде. Със звук.

Спокойствието ми смути всички. Габриела дори спря да хлипа и ме изгледа подозрително.

Тя очакваше сълзи, молби за прошка, истерия. Но аз просто стоях.

Капитан Соколов — така се представи по-късно — прочисти гърлото си.

— Госпожо… ще трябва да дойдете с нас в районното за показания.

— Разбира се — отвърнах спокойно. — Готова съм да дам показания. И дори да помогна в разследването.

Габриела изхлипка отново, но този път в гласа ѝ вече имаше смут. Реакцията ми не се вписваше в плана ѝ.

— Да помогнете? — повтори младият полицай. — С какво? Признавате ли си…?

*

Капитан Соколов се вглеждаше в мен така, сякаш се опитваше да разчете защо съм толкова странно спокойна. Нямаше сълзи, оправдания, паника. Само ледена увереност.

— Не само че не се признавам за виновна — казах, гледайки го в очите, — но и мога да докажа какво се е случило. И кой всъщност сложи бижутата в чантата ми.

Настъпи тишина. Габриела застина като статуя.

— Какво имате предвид? — попита внимателно капитанът.

— Камери — отвърнах. — В целия дом. Със звук. Записват абсолютно всичко.

Младият полицай рязко вдигна глава. Капитанът само леко повдигна вежди.

Лицето на Габриела мигновено изгуби цвят.

— Камери?! — изписка тя. — Шпионирала си ме?! В МОЯТА къща?!

— В къща, в която на всяка крачка имаше капан и обвинение — казах тихо. — Просто исках да се защитя.

— Това е незаконно! — кресна тя.

— Незаконно е да подхвърлиш бижута и да извикаш полиция — поправих я.

Капитанът се обърна към мен.

— Трябва да видим записите. Веднага.

В патрулката Габриела седеше до мен като свита, трепереща сянка. Шепнеше нещо под носа си, ръцете ѝ се стискаха до побеляване.

— Всичко провали… — повтаряше. — Всичко провали…

— Аз ли? — попитах тихо. — Или просто надценихте собствения си театър?

*

Не отговори.

В районното ни предоставиха компютър. Влязох в облака. Папки с дати, часове. Без монтаж, без прекъсвания.

Капитан Соколов стоеше до мен.

— Намерете момента.

Пуснах записа.

Сутринта. Дневната. Габриела отваря касетката. Взема бижутата. Оглежда се. Приближава се до моята чанта. Пъха ги вътре. Затваря. А после… се усмихва.

Кратко. Злобно. Самодоволно.

В стаята настъпи гробна тишина.

Габриела трепереше.

— Това… това е манипулация! Монтаж! — кресна. — Тя го е преправила!

— Експертите ще проверят — каза капитанът. — Но изглежда напълно автентично.

Пуснах звука.

„Да видим сега, Елена, как ще се оправдаеш този път…“ — шепнеше гласът ѝ. — „Синът ми ще повярва на МЕН, не на теб…“

Соколов спря записа.

— Достатъчно.

Погледна към Габриела:

— Госпожо, ще трябва да дойдете с нас. Подозрение за лъжлив донос и опит за инсценировка на престъпление.

— Какво?! Аз?! Но аз… тя ми отне сина! — крещеше, хващайки се за ръкава му. — Аз само… само…

— Искала сте да разрушите живота ѝ — довърши той. — Това е ясно.

Стоях неподвижно. Не изпитвах дори облекчение — само една огромна умора, която най-сетне започваше да се разсейва.

Когато ме освободиха, излязох навън. Въздухът беше студен и чист. Вдишах дълбоко.

*

Телефонът звънна. На екрана — Димитър, мъжът ми.

— Елена? — гласът му беше напрегнат. — Обадиха ми се от районното. Какво е станало с мама?

Затворих очи за миг. После казах спокойно:

— Димитре, трябва да дойдеш. И трябва да видиш всичко сам. Важно е.

Той въздъхна тежко.

— Добре. Идвам.

— Само помни — казах тихо, — днес всичко ще си дойде на мястото. И за теб, и за мен.

Разговорът прекъсна.

Снегът изскърца под обувките ми. Светът изглеждаше малко по-ясен.

И за първи път от много време знаех със сигурност: оттук нататък ще бъде по-добре.