— Какво си въобразяваш, стачка ли правиш?! — извика съпругът. — Майка ми се трепе сама, а ти си залепена за телефона!

Клара седеше на бюрото в своята стая и внимателно преглеждаше макета на уебсайт за нов клиент. На екрана на лаптопа премигваха цветни блокове, шрифтове, икони и анимации. Вече четири години работеше дистанционно като уеб дизайнер и това ѝ носеше стабилен, добър доход. Поръчките идваха редовно, сама подреждаше графика си и този начин на работа напълно я устройваше.

Вратата към хола се хлопна — в апартамента влезе Марек. Свали якето си, окачи го в гардероба и се насочи към кухнята.

— Клара, вкъщи ли си? — извика той.

— Да, работя! — отвърна тя, без да откъсва поглед от монитора.

След малко Марек застана на вратата на стаята ѝ, облегна се на касата и замълча.

— Трябва да поговорим. Сериозно.

Клара усети как всичко в нея се напряга. Погледна го — изражението му не обещаваше нищо добро.

— Какво има?

— Става дума за майка ми — Марек разтърка носа си. — Къщата ѝ на село буквално се разпада. Покривът тече, печката пуши, стените са влажни. Тази зима няма да я преживее там.

Клара стисна устни. Вече знаеше накъде върви разговорът.

— И какво предлагаш?

— Ами… трябва да я вземем при нас. Поне за зимата — избягваше да я погледне. — Апартаментът е тристаен, ще се поберем.

Клара се облегна назад на стола и кръстоса ръце. Елеонора беше виждала само няколко пъти през трите години брак и всяка среща оставяше неприятен вкус. Свекървата беше властна, рязка жена, убедена, че винаги знае кое е правилно.

— Марек, осъзнаваш ли, че това ще усложни живота ни?

— Тя ми е майка. Не мога да я оставя в разпадаща се къща — най-сетне я погледна. — Моля те.

Клара тежко въздъхна. Да откаже беше почти невъзможно — Марек щеше да го приеме като предателство. А и тя разбираше, че да оставиш възрастен човек в такива условия е жестоко.

— Добре — каза след пауза. — Но само за зимата. И да не се меси в нашите работи.

— Разбира се! Благодаря ти — Марек видимо си отдъхна и я целуна по темето.

*

Апартаментът беше тристаен и принадлежеше на Клара. Беше го наследила от баба си още преди да се запознае с Марек. След сватбата просто заживяха тук заедно. Марек работеше като мениджър в строителна фирма, получаваше средна заплата и без този апартамент нямаше как да си позволят подобно жилище.

Елеонора пристигна седмица по-късно. Марек я взе с колата от селото — доведе я с три огромни куфара и няколко тежки чанти.

— Добър ден, госпожо Елеонора — посрещна я Клара в антрето и се опита да помогне с багажа.

— Добър ден — отвърна студено свекървата, оглеждайки апартамента с оценяващ поглед. — Значи тук ще живея?

— Да, това е вашата стая — посочи Клара спалнята в края на коридора. — Подготвили сме всичко.

Елеонора влезе, огледа се и изкриви уста:

— Малко тясно. Но за зимата ще стане.

Първите дни минаха сравнително спокойно. Елеонора се настаняваше, опознаваше апартамента. Клара работеше, Марек ходеше в офиса.

След седмица всичко се промени.

Книгите бяха размествани. Кухнята — „пренаредена“. Забележки, критика, въздишки.

— Тя просто иска да помогне — повтаряше Марек. — Не преувеличавай.

Една сутрин Елеонора нахлу в стаята на Клара без да почука.

— Отиди до магазина. На мен ми е тежко, кръстът ме боли.

— Работя. След половин час имам видеосреща.

— Това не е работа! — отсече свекървата. — Да висиш в интернет не е труд!

После дойде ред на чистенето. Готвенето. Нови упреци.

— Истинските жени водят дома, а не се взират в екрани!

— Стига! — не издържа Клара. — Това е моят апартамент, моята работа и моите пари!

В събота работеше по голям проект. Крайният срок беше безмилостен. Затвори се в стаята и се съсредоточи напълно.

По обяд проектът беше почти готов. Посегна към телефона — и в същия момент вратата се отвори с трясък.

На прага стоеше Марек, почервенял от гняв.

— Какво си въобразяваш, стачка ли?! — извика той. — Майка ми върши всичко сама, а ти си с телефона!

Клара бавно се изправи от стола, погледна го право в очите и каза тихо, но ясно:

— Сега слушай внимателно… защото ще разбереш чий е този апартамент и кой повече няма да командва тук.

*

Марек замръзна. Очевидно не очакваше такъв тон. Обикновено Клара се оправдаваше или отстъпваше, опитвайки се да изглади конфликтите. Сега пред него стоеше друга жена — уморена, съсредоточена и решена да постави граници.

— Какво правиш? — попита бавно. — Майка ми се старае, а ти…

— Не, Марек — прекъсна го твърдо Клара. — Твоята майка командва, критикува и се държи така, сякаш мен ме няма. А ти ѝ го позволяваш. И винаги заставаш на нейна страна.

На вратата се появи Елеонора. Явно беше чула всичко.

— Значи така стоят нещата — каза студено. — Аз съм излишна тук?

— Вие сте гост — отвърна спокойно Клара. — А се държите като собственик.

— Как смееш! — повиши глас Елеонора. — Марек, чуваш ли?!

Марек погледна майка си, после жена си. За първи път изглеждаше объркан.

— Клара… може би не трябваше така…

— Опитах по друг начин — каза тихо тя. — Молех, обяснявах, търпях. Никой не ме чу. Нито тя. Нито ти.

Тя затвори лаптопа.

— Уморена съм. И повече няма да се оправдавам за това, че работя и живея в собствения си дом по своя начин.

Настъпи тишина.

— И какво следва? — попита накрая Марек.

— Или започваме да се уважаваме, или това приключва — отговори спокойно Клара.

Два дни по-късно Елеонора си тръгна. Марек ѝ намери временно място при леля си в съседен град.

В апартамента настъпи тишина — тежка, но необходима.

Не беше лесно. Имаше разговори, сълзи и дълги вечери в мълчание. Но за първи път нещо се промени.

Седмица по-късно Клара отново седеше на бюрото си. Никой не влизаше без да почука. Никой не поставяше под съмнение работата ѝ.

И за първи път от дълго време тя усети, че е върнала мястото си — не само в апартамента, но и в този брак.