— Мартин, ти сериозно ли говориш или това е някаква изключително неуместна коледна шега? — Клара замръзна с хавлията в ръце и се загледа в мъжа си, който старателно мажеше филия с масло, упорито избягвайки погледа ѝ.

— Клара, каква шега? Майка ми се обади, плачеше. В нейния апартамент съседите започнали ремонт — къртене от сутрин до вечер, прах, шум. Кръвно, възраст… Къде да отиде? Не можех да откажа на собствената си майка — Мартин най-сетне вдигна очи. В тях беше онова познато виновно умоляване, което Клара виждаше всеки път, когато майка му се намесваше в живота им. — Ще дойде на двадесет и седми декември. И ще остане до края на месеца. Може и малко повече, докато приключат най-шумните работи.

Клара бавно се отпусна на стола. Хавлията се плъзна в скута ѝ. Вътре в нея всичко се скъса.
Тези дни. Нейните чакани, мечтани дни след Коледа.

Работеше като главен счетоводител в голяма строителна компания. Декември за нея не беше време на коледна магия и песни, а ад от безкрайни отчети, инвентаризации и нервни изблици на ръководството. През последните три седмици се прибираше у дома само за да спи, мечтаейки за едно: веднага след празниците да изключи телефона, да спусне пердетата, да извади купчината книги, които отлага от месеци, и да се наслади на тишината. Абсолютна. Звънтяща. Успокояваща тишина.

*

— Мартин — гласът на Клара беше подозрително тих. — Нали се бяхме разбрали. Обеща ми спокойни дни след празниците. Работих до изнемога цяла година. Искам просто да лежа, да гледам филми, да ям останалата коледна храна и да мълча. Да мълча, разбираш ли? А Хелга не е тишина. Тя е високоговорител с крака.

— Защо говориш така за майка ми? — изкриви се Мартин, отхапвайки от филията. — Тя иска да помага. Ще готви, ще чисти. На теб ще ти е по-леко. Ти ще си почиваш, ще четеш, а тя ще се грижи за дома. Вие сте две жени, ще се разберете.

Клара се изсмя нервно.
„Ще се разберете“.

Пред очите ѝ изникна последното посещение на Хелга. Преди половин година. Само седмица. За тези седем дни свекърва ѝ беше успяла да размести мебелите в хола („така е по-добър енергийният поток“), да изхвърли любимите дънки на Клара („изглеждат като на клошарка“) и всяка вечер да изнася задължителни лекции на вечеря — за политика, здраве и за това „колко погрешно живее младото поколение“, изисквайки пълно внимание и безусловно съгласие.

Хелга беше едра, шумна жена с енергията на пътен валяк. Не понасяше затворени врати и тишина. Ако Клара отиваше в спалнята, Хелга веднага я следваше с бдителното:
— Сърдиш ли се?

*

Ако Клара вземеше книга, Хелга сядаше до нея и започваше да разказва за последното предаване за стави, кръвно или „храните, които бавно ви убиват“.

— Тя няма просто да „помага“, Мартин — Клара вече говореше твърдо, с усилие сдържайки треперенето. — Тя ще ни възпитава. Мен. Теб. Котката. Ще става в шест сутринта и ще тряска тенджери, защото „празниците не са оправдание за мързел“. Ще коментира всяко мое движение.
„Клара, пак ли пиеш кафе? Това вреди на съдовете.“
„Клара, защо не носиш пантофи? Ще настинеш.“

Аз няма да издържа сега. Нямам ресурси за това. Просто ще полудея.

— И какво предлагаш? — Мартин започна да се дразни, гласът му се втвърди. — Да кажа на майка ми: „Съжалявам, стой си под къртача, защото Клара иска да си почине след Коледа“? Това е егоизъм, Клара. Чист егоизъм. Имаме тристаен апартамент, място има. Можеш дори да не излизаш от стаята си, ако искаш. Но майка ми ще дойде. Билетът вече е купен. Потвърдих.

*

Клара мълча дълго. Прекалено дълго за обикновен скандал. Мартин вече се канеше да добави нещо — да смекчи тона, да се пошегува, както винаги правеше, когато усещаше, че е прекалил — но тя изведнъж стана.

Спокойно. Без резки движения.
Това беше по-лошо от вик.

— Значи билетът е купен — каза бавно тя. — Потвърдил си. Без дори да говориш с мен.

— Клара, стига — въздъхна раздразнено. — Знаех, че ще реагираш така… Затова реших сам. Това е само за малко. Няколко дни, може би малко повече.

— За теб е „малко“ — погледна го право в очите. — А за мен е поредният тест за издръжливост. Поредното доказателство, че моят комфорт в този дом винаги е по-малко важен от удобството на майка ти.

— Преувеличаваш — отвърна поглед. — Просто не я харесваш.

— Не е нужно да я харесвам — в Клара се появи ледената яснота. — Но очаквах съпругът ми да се съобразява с мен.

Той замълча.
И с това мълчание каза повече, отколкото с всички думи от сутринта.

Клара се обърна и отиде в спалнята. Затвори вратата. Не я тръшна — просто я затвори. Седна на ръба на леглото и се загледа в стената. В главата ѝ имаше празнота, сякаш някой внезапно беше изключил шума, който бучеше там от години.

*

Разбра едно: ако Хелга дойде, тя ще изчезне. Ще се разтвори. Отново ще стане „търпелива“, „разбираща“, „зряла“. А за това вече нямаше сили.

Стана, отвори гардероба и извади куфара.

Шумът на ципа беше оглушителен.

Ръцете ѝ се движеха автоматично: бельо, дънки, пуловер, книги — същите, отлагани „за след празниците“. Но не тук.

— Какво правиш? — гласът на Мартин от вратата прозвуча твърде късно.

Клара дори не се обърна.
— Тръгвам си.

— В какъв смисъл? — изсмя се невярващо. — Къде? Правиш сцена?

Бавно се обърна.
— Не, Мартин. Аз не правя сцена. Аз излизам от нея.

Той изгуби почва.
— Клара, държиш се като дете. Ние сме семейство. Майка ми ще дойде и толкова. Ще го преживеем.

— Именно — каза тихо тя. — Винаги „ще го преживеем“. Само че някак винаги аз трябва да го преживявам.

Той се приближи, сниши гласа:
— Не можеш просто да си тръгнеш. Заради майка ми.

*

— Не си тръгвам заради нея — Клара затвори куфара. — Тръгвам си заради теб. Защото реши всичко вместо мен и дори не виждаш проблем в това.

В антрето си облече палтото. Ръцете ѝ леко трепереха, но вътре цареше странен покой.

— Къде ще отидеш? — попита по-тихо той.

— В хотел. После ще наема апартамент за няколко седмици. Ще се справя.

— А какво става с нас? — за първи път в гласа му се появи страх.

Клара спря за секунда до вратата. После се обърна.
— „Ние“ има тогава, когато решенията се вземат заедно. Когато се слуша. Когато се избира не само родителят, но и съпругата. При нас това отдавна го няма.

Отвори вратата.
— Когато Хелга си тръгне и ако изведнъж разбереш, че не съм временен дискомфорт в нейния живот, а твоето семейство — обади се. Ако не… така ще е по-честно.

Вратата се затвори тихо.

Клара слезе по стълбите, излезе навън и пое дълбоко студения декемврийски въздух. Беше остър, пронизващ — но истински. За първи път отдавна не чувстваше умора, а облекчение.

Телефонът мълчеше.

И в тази тишина тя разбра едно: точно за себе си беше се борила през цялата тази година.