— След развода апартаментът ще е твой, но в него ще живее майка ми — заяви съпругът и се усмихна самодоволно.

Мария бавно остави калкулатора, с който допреди малко изчисляваше семейния бюджет. В хола се възцари звънтяща тишина. Навън мартенското слънце огряваше градските покриви, а в стаята беше полумрак — Томас нарочно беше дръпнал завесите преди този разговор.

— Как така… майка ти ще живее в МОЯ апартамент? — Мария извади документите от папката. — Томас, осъзнаваш ли абсурда на това предложение?

— Напълно НОРМАЛНО предложение — изтегна се той в креслото, кръстосал крака. — Формално апартаментът ще е твой, по документи. Но майка ми е възрастна, има нужда от грижи. Аз ще ходя при нея всеки ден, ще помагам. Удобно, нали? И апартаментът е твой, както е по закон, и майка ми е под наблюдение.

Мария внимателно изучаваше лицето му. За петнадесет години брак беше се научила да чете между редовете. Томас криеше нещо — и това „нещо“ със сигурност беше свързано с пари.

— Елен Дюпон живее прекрасно в своя двустаен апартамент в покрайнините — каза спокойно Мария. — На седемдесет и две е, занимава се със скандинавско ходене и води курсове по плетене в местния културен дом. Какви грижи?

— Не е твоя работа! — избухна Томас. — Аз така РЕШИХ и точка. Ще подпишеш споразумението за развода с това условие — или няма да получиш нищо. Ще се съдим с години, ще те съсипя с дела.

*

Мария извади тефтер и започна да записва. Томас нервно потрепна.

— Какво драскаш там?

— Смятам — отвърна кратко тя. — Твоята заплата като старши мениджър в строителна компания е около 6 000 лева. Моята, като старши икономист — 3 000. За петнадесет години брак съм внесла в семейния бюджет…

— Какво значение има?! — скочи Томас. — Ти три години не работи, когато Алисия беше малка!

— Две години и седем месеца — поправи го Мария. — И дори в майчинство водех счетоводство дистанционно за три еднолични фирми. Доход — около 1 000 лева на месец. Всички касови бележки са запазени, всички преводи — документирани.

— Полудя с тези цифри! — Томас започна да крачи из стаята. — Какви бележки, какви преводи?! Ние бяхме СЕМЕЙСТВО!

— Бяхме — съгласи се Мария. — И точно затова записвах всяка стотинка. Знаеш ли колко пъти майка ти „взе назаем“ пари от нас и не ги върна? Тридесет и седем пъти. Обща сума — около 70 000 лева.

Томас спря насред стаята. Лицето му пламна.

— НЕ СМЕЙ да намесваш майка ми! Тя ни помагаше с Алисия!

— Помагала е четиринадесет пъти за петнадесет години — Мария прелисти страницата. — Общо четиридесет и два дни. При средна цена за детегледачка в София това прави около 10 000 лева. Остава дълг от 60 000.

— Ти… ти си някакъв ЧУДОВИЩЕ! — прошепна Томас. — Кой нормален човек води такава статистика в семейството?

*

— Аз. Защото съм икономист. И защото забелязах странна закономерност — парите на майка ти изчезваха винаги два–три дни преди твоите „корпоративи“. Помниш ли онзи август, когато ѝ трябваха спешно 20 000 лева за операция? А два дни по-късно си купи нов часовник. Breitling Navitimer. Цена — около 22 000 лева.

Дъщеря им Алисия надникна от стаята си:

— Мамо, тате, защо викате?

— Иди си пиши домашните, слънце — побърза да каже Томас. — С мама просто… говорим.

Когато вратата зад дъщеря им се затвори, той се обърна към жена си:

— Добре, искаш ли истината? Майка ми продава апартамента си. Купувачи вече има, дават добра цена — около 550 000 лева. Но тя трябва да живее някъде. Затова ще живее в нашия… тоест в твоя апартамент.

— Защо Елен ще продава апартамента си? — Мария си записа нещо.

— Иска да пътува на старини — Томас отклони поглед. — Мечта.

Мария отвори лаптопа.

— Странно. Ето профила ѝ в социалните мрежи. Вчерашен пост: „Изплетох ново одеяло за хола. Колко е хубаво, че не трябва да пътувам никъде — у дома е най-добре.“ Нито дума за пътувания през последните пет години.

— Следиш майка ми?! — възмути се Томас.

— Следя ФАКТИТЕ — отряза Мария. — А фактите казват, че лъжеш. На кого са нужни тези пари? На теб?

Томас мълчеше, стискайки юмруци. Мария продължи:

— Преди три месеца започна да „се застояваш на работа“. Проверих — служебната ти карта отчита излизане в шест, а се прибираш у дома в единайсет. Пет часа, Томас. Къде отиват?

*

— Това не е твоя…

— Това е МОЯ работа, защото харчиш нашите общи пари. За три месеца от кредитната карта са изтеглени над 30 000 лева. Ресторанти, подаръци, хотел „Метропол“ — апартамент, шест пъти.

— Откъде ти… — започна Томас и замлъкна.

— Аз водя семейното счетоводство, забрави ли? — Мария отвори нов файл. — Имам достъп до всички сметки и виждам всяка транзакция. Бижутериен магазин в центъра — 9 500 лева. Диамантени обеци. На мен не си ги подарявал. Нито на Алисия.

— Може да са за майка ми! — изстреля той.

— Елен не носи обеци от десет години — спокойно отвърна Мария. — Сама ми го е казвала. Не веднъж. Та за кого бяха, Томас?

Той тежко се отпусна в креслото.

— Има… един човек. Но това НЕ Е онова, което си мислиш!

— Аз не мисля. Аз ЗНАМ. Елена Роси, двадесет и осем годишна, търговски мениджър във вашата фирма. Ръст — метър и седемдесет и пет, размер дрехи — 46. Предпочита италианска кухня и бяло полусладко вино.

— Наела си частен детектив?! — ахна Томас.

— Защо? — сви рамене Мария. — Достатъчен е анализът на покупките ти. Ресторант „Italia“ — осем пъти, винаги за двама, винаги едно и също вино. Рокля Valentino, размер 46 — подарък на странна дата, докато не разбереш, че това е рожденият ѝ ден. Публична информация от корпоративния сайт.

Томас избърса потното си чело.

— И какво от това? Да, имам връзка. Но това не значи, че апартаментът ще е твой!

— Апартаментът и без това е мой — каза спокойно Мария. — Подарък е от родителите ми и е записан на мое име. Ти си само регистриран там. А подялбата на останалото имущество… там става интересно.

Тя отвори нова папка.

— Защото, Томас, аз изчислих твоите истински доходи.

— Какво значи „истински“? — гласът му потрепери.

*

Мария обърна лаптопа към него. Таблици, графики, дати.

— Това значи, че официалната заплата е само част. Останалото си получавал „на ръка“. Бонуси, комисиони, пари в брой. Помниш ли как ме помоли „временно“ да регистрирам фирма на мое име? Ето извлеченията. За три години — над 400 000 лева чиста печалба. Необложена.

Той пребледня.

— Знаеш ли какво ще стане, ако това излезе наяве…

— Знам — кимна Мария. — Затова мълчах. До днес.

— Какво искаш? — попита тихо той.

— Справедливост. Развеждаме се спокойно. До месец се отписваш от апартамента. Делим имуществото без натиск и изнудване. И майка ти не се намесва в живота ми.

— А ако откажа?

Мария затвори лаптопа.

— Тогава документите отиват при адвокат и данъчен консултант. Много педантичен. И ти ще обясняваш как човек с една заплата живее като собственик на бизнес.

Настъпи тишина. Навън животът вървеше по старому.

— Ти всичко това си планирала? — попита накрая Томас.

*

— Аз просто живеех — отвърна Мария. — Работех, отглеждах дъщеря си и смятах. А ти реши, че винаги ще бъда фон.

— Ще кажа на майка ми, че остава в своя апартамент — каза тихо той. — Няма да продава.

— Добре. Това е нейният избор. Както твоят беше твой.

В стаята влезе Алисия:

— Мамо, може ли вода?

Мария се усмихна на дъщеря си — за първи път тази вечер спокойно и истински.

— Разбира се, скъпа.

Томас ги гледаше и изведнъж разбра, че е загубил всичко. Не заради числата. А защото твърде късно осъзна — жената срещу него отдавна не беше слаба.

А Мария, докато наливаше вода на дъщеря си, си помисли само едно:
понякога най-точното изчисление в живота е да знаеш кога да спреш да търпиш чуждите решения.