Ема тъкмо беше затворила вратата след себе си, събу обувките и се протегна уморено, мечтаейки единствено за горещ чай и тишина. Денят беше дълъг и напрегнат, а домът трябваше да е мястото, където най-после да си поеме дъх. Вместо обичайното: „Как мина денят?“, я посрещна Лукас, застанал насред кухнята с лист хартия в ръка. Лицето му беше напрегнато, съсредоточено — сякаш не се готвеше за разговор, а за разпит.

— Ето — остави на масата разпечатана таблица. — Изчислих.

Ема се намръщи и, без дори да свали палтото си, се наведе над листа. Колони с цифри, прави редове, подчертани суми.

— Какво е това?

— Разходите за месеца. Твоите лични разходи за храна.

Тя прокара пръст по редовете. Елда, яйца, мляко, хляб, дори сол — всичко беше описано до стотинка. В долната част стоеше крайната сума: 176 лева.

— Ти… сериозно ли?

— Напълно. Нали се разбрахме — общ бюджет по равно. Яла си моите продукти.

Ема се засмя кратко, нервно — без никакво веселие.

— Твоите продукти? Лукас, ти живееш в моя апартамент вече три години.

За миг той се поколеба, но веднага се овладя.

— Това няма значение. Ние сме семейство.

*

— Семейство? — гласът ѝ леко потрепери. — Тогава защо броиш всяка стотинка, която уж съм ти „длъжна“?

— Защото това е справедливо!

Ема пое дълбоко въздух. Познаваше този тон твърде добре — уверен, назидателен, сякаш не спореше, а произнасяше присъда.

— Добре. Щом е така… — тя извади телефона си и отвори банковото приложение. — Нека бъдем честни. Живееш в моя апартамент. Пазарният наем за такъв е 1 200 лева на месец. Минус половината режийни — значи 1 050 лева от твоя страна.

Лукас пребледня.

— Ти шегуваш ли се?

— Не. Просто смятам. Както ти.

Между тях се спусна тежка, лепкава тишина.

— Това е съвсем различно! — изрече той накрая.

— Защо? — Ема наклони глава. — Нали си за справедливост?

Той се размърда неспокойно, избягвайки погледа ѝ.

— Апартаментът… това не е храна.

— Аха. Разбирам. Значи справедливостта работи само в една посока.

Лукас рязко се изправи и отблъсна стола назад.

— Просто не искаш да поемеш отговорност за разходите си!

Ема вече не се сдържаше.

— Прекрасно! Тогава от утре — или плащаш за жилището, или се изнасяш. Избирай.

Той тръшна вратата на спалнята. Ема остана сама в кухнята, гледайки този нелеп списък.

Как изобщо се стигна дотук?

В съзнанието ѝ изплуваха спомени. Как преди три години Лукас — тогава още просто мъжът, с когото излизаше — се беше преместил при нея „временно“. Казваше, че отдава своя апартамент под наем и трябва малко време. После се оказа, че няма какво да отдава — гарсониерата беше на майка му. Как постепенно той започна да смята нейния дом за свой, а нея — за нещо като безплатно обслужване.

Тя смачка листа и го хвърли в коша.

*

— Стига.

Сутринта започна с силно, настойчиво чукане по вратата. Ема, още сънена, погледна телефона — седем сутринта. Сърцето ѝ се сви неприятно.

На метна халат и босa отиде до входната врата. В шпионката се появи познато недоволно лице. Маргарет, майката на Лукас.

Ема пое дълбоко въздух и отвори.

— Добро утро, Маргарет. Не се ли обаждате предварително?

Свекървата, без да ѝ отговори, прекрачи прага, влачейки огромен куфар на колелца. След нея се разнесе острата миризма на евтин парфюм.

— Къде е синът ми? — отсече тя, оглеждайки апартамента с преценяващ поглед.

Лукас, щом чу гласа на майка си, изскочи от спалнята по боксерки.

— Мамо! Какво правиш тук?

— Как така какво? На майката вече не ѝ е позволено да посети детето си? — прегърна го тя, след което рязко се обърна към Ема. — Макар че, разбира се, в чужд дом дори гост да си е трудно.

Ема скръсти ръце.

— Маргарет, ако идвате на гости, елементарна учтивост е да предупредите поне ден по-рано.

— О, извинете, Ваше Величество! — изсумтя тя. — Да не би да трябва да искам разрешение, за да видя сина си?

Лукас се изнерви.

— Мамо, без скандали. Хайде в кухнята, ще сложа чай.

Маргарет, без да свали палтото си, влезе в кухнята, тракайки шумно с токовете. Ема остана в коридора, гледайки мръсните следи по току-що измития под.

В кухнята всичко започна веднага.

— Сине, отслабнал си! — вайкаше се Маргарет, щипейки Лукаc по бузите. — Тя изобщо храни ли те?

— Мамо, стига…

— А това какъв лист е? — свекървата вдигна смачканата хартия от масата.

По гърба на Ема полазиха тръпки.

— Я да видим… — разгъна листа Маргарет. — „Елда — 4 лв., яйца — 6…“ Какъв е този цирк?

Лукас сведе поглед.

— Просто… решихме да следим бюджета по-точно.

— Бюджет?! — тя се обърна рязко към Ема. — Ти ли го накара да се унижава така? Да брои всяка стотинка?

*

— Вашият син започна да смята колко уж съм му длъжна за храната — отвърна спокойно Ема. — А когато му напомних, че живее безплатно в моя апартамент, това вече не му хареса.

Кухнята замръзна.

Маргарет бавно се изправи.

— Значи… шантажираш сина ми?

— Това не е шантаж — каза студено Ема. — Това се нарича справедливост.

— Ах, справедливост! — свекървата се засмя фалшиво. — Знаеш ли колко можеше да печели моят Лукас, ако не се беше захванал с теб? Имаше предложение от дъщерята на строителен предприемач! А ти… — огледа я презрително — ти дори деца не можеш да родиш.

Ема рязко си пое въздух, сякаш я удариха.

Лукас застана между тях.

— Мамо, стига!

— Какво „стига“?! — настъпваше Маргарет. — Три години живееш с нея — къде са внуците? Къде е кариерата ти? Тя още и претенции има? Първо да докаже, че е жена!

— Вън от моя апартамент — отсече Ема.

— Какво?!

— Вън.

Маргарет се обърна към сина си.

— Чуваш ли как ми говори?

Лукас гледаше ту майка си, ту жена си, напълно объркан.

— Ема… може би не толкова рязко?

— Рязко? — Ема се усмихна горчиво. — Майка ти ме обижда в моя дом, а аз трябва да търпя?

Тя взе телефона.

— Имате пет минути да се съберете. Или звъня в полицията.

Маргарет пребледня.

— Ти… нямаш право!

— Опитайте да ме спрете.

Лукас хвана майка си за ръката.

— Мамо, хайде, ще те изпратя…

На прага Маргарет се обърна.

— Запомни, Ема. Още ще съжаляваш…

*

Вратата се затвори зад тях тихо, почти делнично. Ема остана да стои в коридора с телефона в ръка и едва когато ключалката щракна, си позволи бавно да издиша. Краката ѝ трепереха, но вътре беше странно празно — нито сълзи, нито истерия. Само дълбока умора.

От спалнята се чу шум. Лукас не беше тръгнал с майка си. След малко излезе — вече облечен, с раница на рамо. Лицето му беше сиво, хлътнало, сякаш за тези минути беше остарял с години.

— Наистина ли си готова да приключиш всичко така? — попита тихо.

Ема го погледна внимателно. Без гняв. Без обида. Така се гледа човек, когото най-сетне виждаш такъв, какъвто е.

— Лукас — каза спокойно тя. — Всичко това е приключило отдавна. Просто днес ти го осъзна.

— Заради майка ми ли? — опита се да се усмихне нервно. — Тя се поувлече… знаеш я…

— Не — поклати глава Ема. — Заради теб. Заради това, че три години живя в моя апартамент, ядеше на моята маса и при това се държеше така, сякаш аз съм ти длъжна. А когато спрях да мълча — се скри зад гърба на майка си.

Той сведе поглед.

— Аз просто исках всичко да е честно…

— Не — прекъсна го тя. — Ти искаше да ти е удобно. Това не е едно и също.

Настъпи тишина. Навън мина кола, в съседния апартамент звънна будилник. Обикновено утро. Само че за тях — последно.

— Ще дойда по-късно за останалите си неща — каза той накрая.

— Не — отвърна Ема. — Днес. Аз ще ги събера. Ще ги вземеш вечерта. А ключовете остави сега.

Той се поколеба, после извади връзката и я сложи на шкафа. Металът иззвъня тихо — кратко и окончателно.

— Станала си твърда — каза той на вратата, сякаш искаше да я нарани за последно.

Ема се усмихна едва забележимо.

*

— Не. Просто престанах да бъда удобна.

Той си тръгна, без да тряска вратата. И този път Ема усети не болка, а облекчение.

Целият ден прекара в подреждане на апартамента. Неговите вещи се събираха бързо и без съжаление: чужди ризи, някакви документи, зарядни, дреболии, които някога ѝ се струваха част от „тях“. Оказа се, че тези „техни“ неща са изненадващо малко.

Към вечерта апартаментът стана по-тих. Въздухът — по-лек.

Лукас дойде точно в седем. Мълчаливо взе кашоните, без да се опитва да говори. На прага се поколеба.

— Ема… ако все пак… — започна и спря.

— Всичко вече е „все пак“ — отвърна спокойно тя.

Той кимна и си тръгна.

Когато вратата се затвори зад него, Ема отиде в кухнята, наля си горещ чай и седна на масата. Същата маса, на която вчера лежеше онзи нелеп списък. Изхвърли боклука, изми ръцете си и изведнъж разбра: за първи път от дълго време в дома ѝ нямаше напрежение. Нямаше очакване за скандал. Нямаше страх да каже нещо „излишно“.

Телефонът ѝ вибрира. Съобщение от непознат номер:

„Още ще съжаляваш. Такива като теб остават сами.“

Ема погледна екрана, усмихна се леко и, без да отговаря, блокира номера.

Отвори прозореца и пусна вечерния въздух в апартамента. Градът шумеше, живееше, дишаше — и в този шум вече нямаше чужди гласове.

— Сама — каза тихо тя. — Най-сетне.

И този път думата не прозвуча като заплаха, а като обещание.