— Вики, сигурна ли си, че трябва да отидеш?
Мартин стоеше на вратата на спалнята, облегнат с рамо на касата. Гласът му беше колеблив — винаги такъв, когато разговорът не беше за него.

— Може да останеш? Мама прави салата „Оливие“.

Не вдигнах поглед от лаптопа. Числата в отчета се размиваха пред очите ми, но не от умора.

— Имам фирмено парти. Казах ти.

— Е, това са просто събирания…

Просто събирания.
Двадесет години вървях към тази вечер. Днес трябваше официално да обявят назначението ми за заместник изпълнителен директор. Апартамента в центъра на София купих сама. Финансовия отдел изградих от нулата — с проверки, безсънни нощи и непрекъснато напрежение.
А той го нарича събирания.

— Мартин, отдръпни се.

Той излезе, без да затвори вратата. И почти веднага от кухнята се чу гласът на Елена:

— Пак тича при началниците. А вкъщи хладилникът е празен като в студентско общежитие.

Затворих очи. Преди две седмици тя дойде „само за малко“ — да помогне покрай празниците. Оттогава апартаментът миришеше на чужд ред, натрапчива грижа и зле прикрито презрение.

Първият тревожен сигнал дойде на третия ден.
Подготвях презентация, подреждах чернови на отчета на масата. Елена влезе в хола с чаша кафе. Сама. Без да пита.

Постави я на самия ръб на масата. Посегнах към мишката — и закачих с лакът. Кафето се разля по документите като кафява локва, размазвайки таблици, числа и формули.

*

— Ох, Вики, колко си несръчна… Аз я сложих внимателно, — каза тя с престорена загриженост.

Мартин мълчаливо бършеше масата със салфетки, без да ме погледне.

— Мама искаше най-доброто.

Не казах нищо.
Просто преписах отчета отначало. До четири сутринта.

Седмица по-късно забелязах петно по костюма.
Сапфирено кадифе — онзи, който бях поръчала три месеца по-рано специално за партито. По ревера се разливаше избледняло петно, сякаш някой го беше залял с нещо разяждащо.

В коша за боклук имаше празна бутилка от професионален препарат за петна.
До нея — смачкани латексови ръкавици.

Касовата бележка намерих в джоба на якето на Мартин.
Препарат. Ръкавици. Платено в брой.

Записа пуснах на следващия ден. Стар телефон скрих зад книгите на рафта в хола, включих записа и отидох на работа. Вечерта слушах файла със слушалки, седнала на ръба на леглото, докато Мартин беше под душа.

Първо се чуваше само дрънчене на съдове. После — гласът на Елена. Нисък, уверен.

— Мартин, сигурен ли си, че тя нищо няма да заподозре?

Кратка пауза. Неговата въздишка.

— Важно е днес да не отиде никъде.

Елена тихо се засмя.

— Ще отиде. Но не с този костюм. Ще си знае мястото.

Бавно се изправих и погледнах екрана на лаптопа. Червеният индикатор за запис светеше спокойно. Камерите работеха.

И точно тогава Елена каза изречението, след което всичко в мен окончателно се подреди:

— Спокойно — добави тя доволно. — Утре сама ще ме моли да не показвам това на никого.

*

Не изключих записа.

Оставих всичко така, както беше — и излязох в кухнята, сякаш нищо не се беше случило. Сякаш вътре в мен не беше щракнал последният превключвател.

Вечерта извадих от гардероба друг костюм. Обикновен. Сив. Без характер.
Елена ме огледа — бързо, преценяващо, доволно.

— Така е по-добре — кимна тя. — Скромно. Домашно.

Усмихнах се. За първи път от дълго време — искрено.

Не отмених фирменото парти.
Отидох по-късно. Не за поздравления — а за да подредя всичко по местата му.

Когато изпълнителният директор обяви назначението ми, залата се изправи и започна да ръкопляска. Излязох на сцената със същия сив костюм — и едва тогава погледнах към екрана.

— Преди да продължим — казах в микрофона, — искам да ви покажа кратък запис. Той е пряко свързан с днешното решение.

Настъпи тишина.

Кадър от кухнята. Чист звук.
Гласът на Елена.
После — на Мартин.

Изречение след изречение. С усмивки. С увереност в безнаказаността.
За костюма.
За „мястото ми“.
За това как „утре сама ще моля“.

Не гледах екрана — гледах лицата.
На управителния съвет.
На колегите.
На Мартин, който пребледняваше с всяка секунда.

*

Когато записът свърши, спокойно добавих:

— Тези камери са в моя апартамент. Мой. Купен от мен. Без нито една чужда стотинка.
— А тази сутрин подадох молба за развод. И уведомление за напускане на адреса.

Никой не ръкопляскаше.
Нямаше нужда.

Прибрах се късно. Апартаментът беше непривично тих.
Куфарите стояха до вратата.

Елена седеше на дивана, изправена, стиснала чантата си. Мартин — до нея, със сведени рамене.

— Всичко си планирала — каза тя глухо.

— Не — отвърнах спокойно. — Вие направихте всичко сами. Аз просто спрях да си затварям очите.

Свалих палтото си и го закачих грижливо.

— Ключалките сменям утре.
— Ключовете оставете на масата.

*

Елена се изправи. Искаше да каже нещо — властно, както винаги. Но не успя.
Думите свършиха.

Когато вратата се затвори след тях, за първи път отдавна усетих истинска тишина.
Без чужди правила.
Без унижения.
Без страх, че съм „твърде много“.

Отворих гардероба, извадих сапфирения костюм и го положих на леглото.
Утре ще го занеса при шивач.

Някои неща не трябва да се изхвърлят.
Понякога е достатъчно просто да ги прекроиш за нов живот.