Клара отвори вратата и чу глас, който изобщо не очакваше да чуе в дома си.
— Мартин, погледни този безпорядък! Жената трябва да поддържа къщата, това е нейно задължение, а не да изчезва по нощите на работа.

В хола, изтегната на дивана, седеше Изабела. Две чанти бяха оставени до стената, торби с покупки — на масата. Свекървата беше пристигнала от провинцията без предупреждение — както винаги.

— Клара, най-сетне се прибра — Изабела я изгледа изпитателно.
— Мартин каза, че работиш до късно. Това не е правилно. Мъжът трябва да изкарва парите, а жената да се грижи за дома, а не да се трепе за чужди хора.

— Имаме общ бюджет, мама знае всичко — Мартин въртеше телефона си, без да вдига поглед.

— Ето това е проблемът! — Изабела удари по масата. — От днес нататък ще сте с разделен бюджет! Ти си мъжът — ти управляваш парите. На нея ще й даваш за храна и за сметките. Да знае кой командва в тази къща.

Клара си наля вода и мълчаливо излезе към банята. Седем години с Мартин я бяха научили на едно: спорът със свекърва си е изгубена работа.

*

Вечерта Изабела настани сина си на масата и започна настъпление.

— Мартине, говоря много сериозно. Ти си хранителят, а какво става у вас? Тя работи, парите се хвърлят на едно място, а кой решава? Тя! Жената не трябва да държи финансите, това е мъжка работа.

— Мамо, ние обсъждаме всичко заедно…
— Обсъждате! — прекъсна го. — А кой взема окончателното решение? Точно така. Трябва ти контрол. Ще й превеждаш на ден за храна и сметки, а останалото е твое.

— Мамо, стига…
— Имам високо кръвно… — Изабела се хвана за гърдите, присви очи, сякаш й прилошава. — Мартине, толкова се тревожа за теб, сърцето ми не издържа…

— Добре, мамо, добре. Както кажеш, само се успокой.

Клара стоеше в коридора и слушаше. Мартин пак се предаде. Пак.

Сутринта пристигна съобщение:
„Клара, мама настоява за разделен бюджет. Да опитаме, докато е тук. Ще превеждам за храна и сметките. Издържи малко.“

Клара прочете съобщението два пъти и излезе към кухнята.
Изабела вече седеше с тефтер, сякаш тя беше стопанката на този дом.

*

Клара сложи водата да заври, усещайки тежкия поглед на свекърва си. Изабела не възнамеряваше да чака — отвори тефтера, както човек отваря протокол от заседание, и почука с химикалката по масата.

— Ето, Клара, направих списък с разходите за седмицата. Трябва да разбереш, че за парите отговаря мъжът — започна наставнически. — Ти трябва да се научиш да се оправяш с това, което Мартин ти дава.

Клара се приближи.
— А сигурна ли си, Изабела, че това въобще работи? — попита спокойно, почти студено.

Свекървата присмехулно изсмърка.
— Аз така съм живяла цял живот! И ти ще свикнеш. Най-важното е дисциплина. Жената трябва…

Не довърши. Котлонът изсвистя силно — сякаш и той усещаше напрежението. Клара си наля чай и седна срещу свекървата.

— Ще видим — каза тихо, но твърдо.

Още същата вечер „разделният бюджет“ започна да се разпада.

Мартин се върна изморен, но и объркан — сякаш сам не вярваше в това, което беше започнал. Постави плик с пари на масата.

— Това… е за седмицата. Както мама каза. Трябва да стигне.

Клара погледна сумата и кимна безизразно.
— Добре. Ще се справя.

*

Изабела, настанена във фотьойла, самодоволно се подсмихна.
— Виждаш ли, Мартине? Всичко върви както трябва.

Клара мълчеше. Но когато трябваше да приготви вечеря, правилата се сблъскаха с реалността.

В пазарските торби липсваше половината от необходимите продукти. От всичко можеше да се сготви само едно — макарони без сос.

Клара отвори хладилника, затвори го и се обърна към свекърва си.

— Изабела, не мога да приготвя нормална вечеря. Списъкът, който си направила, не стига за семейството.

— Готви с каквото имаш! — отряза свекървата. — Не на такива неща са свиквали жените.

— Мамо… — Мартин се намръщи. — Може би…

— Мартине! — сряза го тя. — Ти си мъж. Не се излагай.

Клара мълчаливо постави на масата три чинии с голи макарони.
Изабела вдигна възмутено вежди.

— Това какво е? Къде е месото? Къде е салатата? Подиграваш ли ми се?!

Клара кръстоса ръце.
— Това е всичко, което позволява нашият „разделен бюджет“. Знаеш кой управлява тук.

Мартин наведе глава.

Свекървата вече поемаше въздух, за да избухне, но Клара я прекъсна:

— И утре ще е така. И вдругиден. Докато важат твоите правила. Искаше ред — изпълнявам.

Тишината се сгъсти като дим. Мартин ядеше мълчаливо. Изабела ръчкаше макароните, сякаш лично я обиждат.

На следващата сутрин „разделният бюджет“ се срина напълно.

Изабела нахлу първа в кухнята.
— Клара, така не може! Мартине, синко, спри този цирк. Жена ти не се справя!

— Справям се — отвърна Клара спокойно, наливайки кафе. — Просто според твоите правила.

Мартин, още сънен, се подпря на касата.
— Мамо… може би е време да спрем? Това е абсурд. Добре си живеехме, докато не започна да се намесваш.

Изабела хвърли ръце нагоре:
— Аз добро мислех! Исках да помогна!

*

Клара сложи пред нея чаша чай.
— Искаше да контролираш. Но семейството не е контрол. Не е наказания. И не е система, в която жената трябва да благодари за трохи.

Свекървата сведе поглед.

Мартин се приближи и прегърна Клара — искрено, за първи път отдавна.
— Отменям всичко. Извинявай, че се поддадох на натиск. Ние двамата решаваме. Само ние.

Прости думи, но Клара усети как тежестта в гърдите й се разтапя.

Изабела седна, уморена, като че ли остаряла с десет години за една нощ.
— Не мислех, че така ще стане. Добро исках.

— Тогава просто не пречи — каза тихо Мартин.

Изабела само кимна.

А Клара за първи път от много време почувства, че този дом е наистина техен.
И че гласът й звучи тук толкова силно, колкото на всеки друг.