— Майка ми каза, че е по-добре да си останеш вкъщи. Тази година празникът е само за свои.

Михаил дори не вдигна поглед от телефона си. Анна застина по средата на кухнята с влажната кърпа в ръка. Двадесет и втори декември. До Коледа оставаха три дни — и отново я бяха изтрили от семейството. Тихо. Без обяснения.

— В смисъл… да остана вкъщи? — гласът ѝ излезе по-тих, отколкото очакваше.

— Ами да. Нали разбираш, няма място за всички. Апартаментът на майка ми не е безкраен — най-после я погледна с искрено недоумение, сякаш въпросът ѝ беше напълно нелеп. — Но тя помоли ти да приготвиш всичко. Ето списъка.

Подаде ѝ лист, изписан с подредения почерк на Кристина Петрова. Анна го взе с върха на пръстите си, сякаш се страхуваше да не се изцапа.

Желирано месо. Три различни салати. Печена риба. Пити — с месо и с ябълки. Месни и сиренни плата. Най-долу — добавка:
„Направи го красиво, Анче. Все пак ще има гости.“

Гости. Значи външни хора — може. А тя — не.

— Тоест иска тя да сготвя за двадесет души, но самата аз да не седна на коледната трапеза?

Анна не зададе въпрос — просто го каза на глас, сякаш проверяваше дали това наистина се случва.

*

— Ами да. Разбираш, това е техният кръг. На теб ще ти е неловко.

Дванадесет години брак. Дванадесет години готвене за тази рода — за празници, годишнини, семейни събирания. На масата я канеха най-много два пъти. През останалото време — да поднася, да претопля, да чисти, да мие.

— Добре — каза спокойно Анна.

Михаил кимна доволно и отново се втренчи в екрана.

На двадесет и трети декември тя стоеше в супермаркета пред щанда за месо. Почти половината от месечната ѝ заплата — същата, която пазеше за топло зимно палто. Анна сложи месото в количката. После — сьомга, авокадо, ананаси за салатите. Кристина Петрова обичаше всичко да е „както трябва“ — особено за Коледа.

У дома тя вареше, режеше, смесваше. Ръцете ѝ работеха автоматично. На двадесет и четвърти стана в шест сутринта и продължи. В един момент осъзна, че вече не изпитва гняв. Остана само равномерната, изтощителна рутина на дълга.

Следобед дойде сестра ѝ Мария. Видя масата, отрупана с кутии, и тихо подсвирна.

— Ти какво, кетъринг ли отвори?

— Това е за семейството на Михаил. За Коледа.

— А ти къде ще бъдеш?

— Тук. Сама. Не ме поканиха, но храната я поискаха.

Мария бавно седна на табуретката. Дълго мълча.

— Знаеш ли… отдавна исках да ти кажа нещо. Помниш ли сватбата ви? Тогава случайно чух как Кристина говореше с една приятелка до тоалетната. Каза:
„Мишо си намери простичка. Нищо. Поне готви добре. За кухнята става.“

Анна замръзна. Ножът увисна над дъската.

— Дванадесет години мълча?

— Мислех, че не е моя работа. Прости ми — Мария разтърка слепоочията си. — Но като гледам всичко това… тежко ми е. Наистина ли ще им дадеш храната и ще прекараш Коледа сама?

— Наистина — отвърна Анна.

Телефонът звънна, когато Анна избърсваше ръцете си в кърпата и погледна часовника. Пет минути до седем. Бъдни вечер. Твърде късно за случайни разговори и твърде рано за поздрави.

Погледна екрана и едва не се усмихна. Кристина Петрова.

— Да? — гласът ѝ беше спокоен. Самата тя се изненада.

— Анна, къде си? — в слушалката звучеше раздразнение. — Михаил каза, че всичко е готово. Сядаме на масата, а храна няма.

Анна бавно седна.

— Разбира се, че няма — каза тя. — Тя е при мен.

— Как така „при теб“?! — гласът се повиши. — Трябваше да я донесеш преди час!

— Нищо не „трябваше“, Кристина — отвърна меко Анна. — Ти сама каза, че празникът е само за свои. Не исках да преча.

Настъпи тишина. На заден план се чуваха гласове, смях, звън на чаши.

— Анна, не започвай — каза студено свекървата. — Хората чакат. Разчитахме на теб.

— Винаги сте разчитали — спокойно отговори Анна. — Само че никога не ме канехте.

Тя затвори, преди да чуе отговора.

*

След минута звънна Михаил.

— Какво правиш?! — прошепна ядосано. — Майка ми е бясна, гостите са тук, а масата е празна!

— А аз съм вкъщи — каза Анна. — Нали каза, че ще ми е неудобно там.

— Анче, стига! Това е Коледа!

— Именно — тя погледна подредената маса, готовите ястия, свещите, които никой не беше запалил. — За първи път не съм в кухнята.

— Ти си длъжна… — започна той, но тя го прекъсна:

— Дванадесет години бях. Днес — не.

Той замълча.

— Ти разваляш всичко — каза накрая.

Анна се усмихна уморено.

— Не. Просто спрях да поправям нещо, което никога не е било мое.

Тя остави телефона с екрана надолу.

Мария наля две чаши вино, запали свещите и седна срещу нея.

— Е? — попита.

— При тях масата е празна — отвърна Анна. — А при мен най-после е пълна.

Ядоха бавно, без бързане. Тишината беше топла.

По-късно Анна подреди храната в кутии и ги остави на стълбището. Без бележка. Без обяснения. Затвори вратата.

На сутринта телефонът беше пълен с пропуснати обаждания. Тя не ги отвори. Сложи кафе и пробва новото си палто — купено с парите, които ѝ бяха останали.

Когато Михаил се върна следобед, тя вече го чакаше.

— Подадох молба за развод — каза спокойно. — Документите са на масата. Омръзна ми да бъда удобна.

Той я гледа дълго.

— Ти се промени.

Анна поклати глава.

— Не. Просто престанах да бъда „за кухнята“.

И за първи път от много години Коледа наистина беше празник.