— Не разбирам, сменила си ключалките?! — избухна той, щом прекрачи прага. — Половин час стоях отвън без ключ!

— Нещата ти са при Клара — спокойно го прекъсна Ема. — Отиди при нея, щом сте „създадени един за друг“.

Лукас пребледня, гърлото му се сви, челюстта започна да трепери.

— Какви глупости? Коя Клара?..

— София, днес почивен ли си? — повдигна вежди Ема, гледайки измръзналата фризьорка.

Тя, като изтърсваше снега от гъстата си коса, бързо сваляше палтото.

— О, Ема, клиентка се обади — спешно ѝ трябва прическа за сватба. Буквално преди час.

— Веднага тръгвам — нервно се обади Жулия, бъркайки ръкавите. — Удобно ли ти е? Вписах я в графика.

Ема само махна с ръка — хората работят, и това я радваше. Обичаше малкото си студио именно заради тази почти семейна атмосфера.

В момента в салона: Марк правеше сложна колористика, тихо разговаряйки с клиентка; Люси и Пола бяха в почивка между маникюрите, пиеха чай с ябълков пай; а Мария до прозореца полираше инструментите.

Топло, уютно, въздухът беше изпълнен с аромат на кафе и продукти за стилизиране.

Телефонът в джоба ѝ завибрира. Съобщение от Лукас:

„Скъпа, днес ще се забавя. Важна среща с клиенти“.

Ема се усмихна — той винаги предупреждаваше, когато закъсняваше. Грижовен.

Преди седмица, без повод, му беше купила любимите кроасани — просто за да го зарадва.

Вратата се отвори и вътре нахлу студен въздух.

На прага стоеше висока млада жена в елегантно палто с луксозна кожена яка. Блестящи ботуши, кожени ръкавици в ръцете.

— Добър ден — кимна студено, оглеждайки помещението. — Трябва да говоря с вас.

— Слушам ви — отвърна Ема с професионална усмивка.

— Насаме — добави жената, оправяйки идеално подредената си руса коса.

Тонът я накара да се напрегне. Ема я заведе в малкия ъгъл, гордо наричан директорски кабинет.

— Казвам се Клара — седна жената, кръстосвайки крака. — Дойдох да говоря за Лукас.

Сърцето на Ема заби по-бързо, но лицето ѝ остана спокойно. Годините работа с взискателни клиенти я бяха научили да владее емоциите си.

— За кой Лукас?

— За вашия съпруг — Клара се наведе леко напред. — Послушайте… как се казвате?

— Ема.

— Тогава слушайте, Ема. Знам, че сте болна. И точно затова Лукас не се решава на развод.

Страхува се да не ви нарани, страхува се, че психиката ви няма да издържи. Но така повече не може.

Ние се обичаме отдавна. Бихме могли да бъдем щастливи, ако не беше… тази ситуация.

Ема я гледаше, усещайки как реалността се превръща в странен сън.

Лукас? Същият, когото сутринта беше целунала преди работа?

Същият, който вчера с часове избираше пътуване за майските празници — „където пожелаеш, слънце“?

— Дълго мислих — продължи Клара, сякаш рецитираше заучен текст. — Честно е да ви дам половината от апартамента. Трябва да разберете, че да изнудвате съпруга си е недостойно.

Ема бавно издиша. В ушите ѝ звънеше, но мислите бяха болезнено ясни.

— Трябва да помисля — каза равномерно. — Да се чуем утре.

Клара нервно премигна с дългите си мигли.

*

— Да… разбира се. Запишете си номера ми.

Вечерта Лукас се прибра късно, както беше казал. Миришеше на познатия си парфюм… и на чужд, вече разпознаваем.

— Ще вечеряме ли? — попита Ема, наблюдавайки как събува обувките си.

— С удоволствие — усмихна се той и я целуна по бузата. — Какво има?

— Паста с морски дарове. Любимата ти.

Той ядеше с апетит, разказваше за тежкия ден, интересуваше се от салона.

Всичко беше като обикновено. Само че сега всеки жест изглеждаше като игра.

„Пет години“, кънтеше в главата ѝ. „Пет години илюзия“.

През нощта Ема не заспа, слушайки равномерното му дишане. Спомняше си запознанството, ухажването, предложението.

Кога започна лъжата? От самото начало или по-късно? И защо?

Тя поддържаше дома, плащаше сметките, купуваше подаръци за цялото му семейство. Организираше почивки, следеше здравето.

А той… само вноската за скъпия автомобил. „Статус“.

На разсъмване решението беше готово. Когато Лукас излезе за работа, целувайки я както винаги, Ема набра вчерашния номер.

— Ало, Клара? Ема е. Да се видим днес. Взех решение.

Ема грижливо сгъваше ризите на Лукас.

Тъмносинята на каре — за важни срещи. Бялата с френски маншети — подарък за рождения ден.

Пет години живот се побраха в два куфара и спортна чанта.

Клара се обади — в гласа ѝ се усещаше триумф.

— Вече тръгвам! Таксито е долу. Всичко ли обмислихте?

— Да — спокойно отговори Ема. — Ако ще продаваме апартамента, първо трябва да го освободим.
Събрах нещата на Лукас. Вземете ги. С него ще говоря сама — вечерта ще дойде при теб.

Настъпи тишина.

— Знаете ли… — каза неуверено Клара, — очаквах истерии. А вие сте толкова сдържана.

Ема се усмихна криво.

— Животът учи на самоконтрол. А цената вдигнете — апартаментът струва триста и дванадесет хиляди.

Клара влезе с розово палто, дизайнерска чанта и на токчета, въпреки поледицата.

— О, любимият му пуловер! — чуруликаше тя. — И копчетата за ръкавели, които аз му подарих за Нова година!

Ема застина. Значи не „си ги е купил в командировка“…

— Вземайте всичко — каза глухо. — И спалното бельо. В отделна торба.

Клара се суетеше, носейки куфарите към таксито.

— Веднага разбрах, че Лукас е нещастен. Такъв мъж не може да живее с… — замълча, хвърляйки поглед към Ема. — Във всеки случай ние сме създадени един за друг.

Ема гледаше как чужда жена се разпорежда в дома ѝ.

Когато вратата се затвори, тя тежко седна на дивана. Тишината беше оглушителна.

Телефонът отново завибрира — Лукас:

„Скъпа, ще поръчаш ли пица за вечерта? Много ми се яде нещо)))“

В седем часа звънецът иззвъня.

На прага стоеше Лукас — разрошен, в паника.

— Не разбирам, сменила си ключалките?! — започна той. — Половин час стоях…

— Нещата ти са при Клара — прекъсна го Ема. — Отиди при нея.

Той пребледня.

— Коя Клара?..

— Стига — уморено каза Ема. — Беше при мен вчера. Разказа всичко. Дори за моята „болест“.
Кажи ми, Лукас… кога точно реши, че трябва да изчезна от живота ти — преди сватбата или вече след нея?

*

— Кога точно реши, че трябва да изчезна от живота ти — преди сватбата или вече след нея? — повтори тихо Ема.

Лукас отвори уста, затвори я, прокара ръка през косата си. Тя познаваше този жест — винаги, когато не знаеше коя версия да избере.

— Ти всичко си разбрала погрешно… — изрече накрая. — Клара преиначи всичко. Тя е прекалено емоционална.

Ема се усмихна без радост.

— А ароматът на парфюма ѝ? Копчетата? Историята за моята болест?
Направи ме удобна жертва.

— Страх ме беше! — избухна той. — Ти си силна, всичко държиш под контрол. До теб… се губех. А Клара ми се възхищаваше.

— Разбирам — кимна Ема. — Бях твърде стабилна. Твърде зряла. Твърде истинска.

Той протегна ръце към нея.

— Ема, нека поговорим. Скъсах с нея. Наистина.

— Късно е — прекъсна го тя. — Не си тръгнал. Просто си дошъл за нещата си.

Тя отвори вратата по-широко.

— Документите са в папката. Утре подавам молба за развод. Апартаментът не се продава — ще изкупя твоя дял.

— Това… това ли е краят? — попита той с паника. — Пет години, Ема.

— Именно затова няма да има сцени — спокойно отвърна тя. — Пет години са твърде много, за да ги похабя в още лъжи.

Той излезе тихо. Без трясък.

Ема се облегна на стената. Отвори прозореца — миризмата на паста отстъпи място на студения въздух.

Съобщение от Жулия:

„Ема, утре можеш ли да дойдеш по-рано? Клиентка държи точно на теб.“

„Да. Ще бъда“, отвърна тя.

През нощта смени спалното бельо, пусна пералнята. Простите действия ѝ върнаха усещането за стабилност.

Преди сън се погледна в огледалото. Уморена, но спокойна.

— Справи се — прошепна си.

Сутринта излезе от дома, без да се обръща назад.

Понякога краят не е трагедия.
Понякога е единственият честен начин да започнеш нов живот.