Торбите с вещи се извисяваха до прага като укрепления, а зад тях стоеше Магдалена — свекърва ми, с онази нейна усмивка, от която винаги ме побиваха тръпки. Спрях се с ключовете в ръка, невярваща на очите си. До нея бяха наредени два огромни куфара на колелца, три кашона и още няколко чанти. Това не бяха вещи за кратка визита. Това беше преместване.
— Емилия, миличка, най-после! — възкликна тя, разтягайки се в престорена усмивка. — Чакам тук от час, премръзнах! Ако беше предупредила, че закъсняваш, твоят мъж щеше да ми остави ключ.
Мъжът. Людмил.
Който беше в служебна командировка и трябваше да се върне след три дни.
Погледнах планината от багаж, после отново към Магдалена. В очите ѝ искряха хитри искри.
— Госпожо Магдалена… какво се случва? — попитах, опитвайки се да звуча спокойно, въпреки че вътре в мен вече виеше тревога.
— Как какво? Людмил не ти ли каза? — театрално вдигна ръце тя. — Вече ще живея при вас! Продадох си апартамента — предложиха ми чудесна цена, грехота беше да отказвам.
Почвата се изплъзна под краката ми.
Продала апартамента си.
Щяла да живее при нас.
В нашия двустаен апартамент, в който едва стигаше място за двама.
— Людмил… знаеше? — прошепнах.
*
— Разбира се! Всичко обсъдихме още преди месец. Каза, че ще поговори с теб, да те подготви. Сигурно е забравил, моят разсеян син…
Отворих вратата с треперещи ръце.
Магдалена започна незабавно да влачи куфарите вътре. Стоях, прилепена до стената, и гледах как личното ми пространство се превзема с методичността на военна операция.
— И така… къде е моята стая? — попита делово тя.
— Нямаме свободна стая. Само спалня и хол.
— Е, холът ще е мой! Вие сте млади, в спалнята ви е добре. А на мен ми трябва място. И телевизорът е там — вечер обичам сериалите.
Тя влезе в хола като пълноправна стопанка. Огледа го — мекия диван, рафтовете с книги, бюрото ми до прозореца.
— Чудесно! Само бюрото трябва да изчезне. И тези книги… те само прах събират. Ще сложа тук моя кабинет — имам сервиз от баба ми, прекрасен е.
Извиках Людмил. Гудките се точеха безкрайно.
— Здрасти, Ем. Нещо случи ли се? — чу се гласът му.
— Майка ти е тук. С куфарите. Казва, че се нанася при нас. Казва, че ти си знаел.
Настъпи тежка, лепкава тишина.
— Людмиле… ти знаеше? — повторих, вече наполовина убедена.
— Ем… исках да ти кажа. Просто… не знаех как. Тя е сама, не мога да…
— От месец? Месец си знаел и мълча?!
*
— Боях се, че ще се разстроиш…
Затворих.
Изгледах черния екран.
От хола се чу трясък — Магдалена размествала мебелите.
— Емилия, помогни ми! Диванът трябва да се премести, за да сложа моя шкаф!
Следващите два часа минаха като в сън. Под нейно командване холът се преобрази до неузнаваемост.
Бюрото ми бе натикано в спалнята, книгите — изнесени на балкона, снимките ни — заменени с пожълтели портрети на нейни роднини.
— Сега е уютно! — въздъхна доволно. — У вас беше като в офис. Без душа.
Душа…
Тя току-що я беше изтръгнала от дома ми.
На вечеря поиска супа.
*
— Не умея да я готвя — признах.
— Как така?! А с какво храниш сина ми?
— Готвим заедно. Паста, салати, понякога поръчваме.
— Поръчвате?! Ето защо Людмил е отслабнал! От утре аз поемам храната. Ще те науча да готвиш като хората.
През нощта не мигнах. Телевизорът в хола гърмеше часове. Когато все пак го изключи, започна силно, страховито хъркане.
Сутринта в шест — трясък на тенджери.
— Емилия, ставай! На пазара трябва рано!
На пазара — тиранин.
В кухнята — критик за всичко.
Вечерта наводни банята, разместви всичките ми козметики, използва кърпите ми.
На третия ден аз вече не бях аз.
Точно тогава Людмил се върна.
Погледът, който му хвърлих, беше достатъчен.
— Ем… хайде спокойно…
— Спокойно? — гласът ми трепереше. — Майка ти превзе дома ни. Критикува ме всяка секунда. Размества мебели, хвърля мои вещи на балкона, буди ме в шест, хърка така, че стените вибрират. И ти… ти всичко това си знаел.
— Тя е сама, Ем. Не можех…
*
— Не си можел? — направих крачка назад. — А аз мога? Да живея с някой, който не уважава нищо мое?
Той отвори уста, но не го оставих.
— Тя не се нанесе. Тя нахлу. Взе всичко, което беше мое.
В този момент в коридора се появи Магдалена — усмихната, в шарен халат.
— Людмичко, мили! Супата се стопля! Емилия, затвори вратата, духа!
Помаха ми като на мебел.
Нещо в мен се скъса.
Отидох в спалнята.
Отворих шкафа.
Извадих куфара — същия, с който се бях нанесла тук.
Започнах да се пакетирам. Спокойно, тихо, без сълзи.
Людмил се втурна след мен.
— Ем… какво правиш?
— Тръгвам си.
Няма да правя сцени. Но няма и да остана някъде, където място за мен няма. И където мъжът ми не намира смелост да говори с мен честно.
— Ем, моля те… ще оправим всичко…
— Ти вече избра, Людмиле.
Избра да мълчиш.
Опита се да се приближи. Отдръпнах се.
В хола Магдалена се смееше високо на телевизора.
*
Закопчах куфара.
Обуйки обувките си в коридора, видях Людмил — блед, безпомощен.
При самата врата се обърнах.
— Ти има твой месец да поговориш с мен.
Аз имам мои пет минути да си тръгна.
И ги използвам.
Отворих вратата.
Студеният въздух на стълбището ме удари по лицето — но това беше първият ми свободен дъх от три дни.
Зад мен прозвуча гласът на Магдалена:
— Емилия, накъде си тръгнала? Вечерята е готова!
Усмихнах се. Истински.
— Там, където не трябва да моля никого за разрешение да живея, госпожо Магдалена.
И излязох.
Вратата се затвори тихо.
Точка.
Слязох по стълбите, а ехото на стъпките ми звучеше като начало.
Не край.
Начало.