— Приготви вечеря за двайсет и пет души, поканих всички роднини за рождения ти ден — заяви радостно свекървата.

Анна стоеше до прозореца с чаша изстинал чай и гледаше майското небе, когато входната врата се отвори. Тя се намръщи — събота, десет сутринта, не очакваха никого. В антрето видя познатия силует в бежово палто.

— Добро утро, скъпа Анна! — Мария Уилямс нахлу в апартамента с онази енергия, която винаги караше Анна неволно да се напряга. — Минавах наблизо, реших да се отбия.

„Минавала наблизо от другия край на града“, помисли си Анна, но на глас каза само:

— Добро утро. Заповядайте, тъкмо пиех чай.

Свекървата получи комплект ключове за апартамента, когато Анна и съпругът ѝ заминаха за първата си обща почивка. Просто за всеки случай — както тогава каза.

Мария влезе в кухнята, огледа критично кърпите на сушилника, прокара пръст по перваза и накрая седна.

— Майкъл пак ли е на работа в събота?

— Имат спешен проект, трябва да го предадат.

— Все при вас е спешно. — Мария въздъхна така, сякаш лично носеше на плещите си тежестта на зле уредения живот на сина си. — Един мъж трябва да е у дома през уикенда, със семейството. Бащата на Майкъл никога…

*

Анна пропусна познатата тирада покрай ушите си, докато наливаше чай. Пет години брак я бяха научили да не влиза в тези разговори — спорът със свекърва ѝ приличаше на опит да изгребеш море с лъжичка.

— Та така, Анна, дойдох по важен въпрос. — Мария отпи от чая и сложи ръце на масата — жест, който обикновено предвещаваше нещо неприятно. — Знам, че вдругиден ти е рожденият ден.

— Да, ставам на трийсет. — Анна усети тревога. — С Майкъл планирахме…

— Точно така! — прекъсна я свекървата с триумф в гласа. — Такава дата! Трийсет години! Това трябва да се отпразнува както подобава. Не в някакъв ресторант само двамата, както си си наумила.

Анна остави чашата.

— Мария, ние вече сме го обсъдили с Майкъл. Аз не искам…

— Приготви вечеря за 25 души, поканих всички роднини за рождения ти ден — повтори радостно Мария, без да слуша възраженията. — Представяш ли си? Цялото семейство ще се събере! Леля Хелън ще дойде от Оксфорд, братовчедът на Майкъл с цялото си семейство, моите приятелки от университета — отдавна искаха да се запознаят по-отблизо с теб. Вчера вече им звъннах на всички, всички потвърдиха!

На Анна ѝ секна дъхът.

— Как така „звъннала си на всички“? Това е моят рожден ден…

— Именно, твоят! — Мария се усмихна широко. — Затова искам да те зарадвам. Знаеш колко обичам да организирам празници. Помниш ли петдесетгодишнината на бащата на Майкъл? Още я споменават!

Анна я помнеше отлично — три дни чистене след банкета, съсипана покривка, съседи, които блъскаха по стената в два през нощта. И Мария, която разказваше на всички каква прекрасна домакиня е, докато Анна миеше безкрайни купчини чинии.

— Но аз не искам такъв празник — опита се да възрази Анна спокойно. — Искам да прекарам деня тихо, с Майкъл. Вече сме резервирали маса в „Белисимо“, купих си нова рокля…

Мария махна с ръка, сякаш гони муха.

— Ресторант! Какво празнуване е това — да седиш на чужди маси и да ядеш претоплена храна? У дома всичко е истинско. Ти ще направиш твоите салати, ще изпечеш месо — толкова добре ти се получава. Между другото, вече направих списък за пазаруване. — Тя извади лист. — Пет килограма свинско, осемстотин грама сирене, майонеза — направо вземи три литра…

— Мария, стига! — Анна усети как всичко в нея се свива. — Не можете просто така да решите да правите празник в моя дом, без да ме питате!

Свекървата повдигна вежди.

— Анна, аз искам най-доброто. Мислех, че ще се зарадваш. Младите днес не ценят семейството. А кога пак ще се събере цялата рода? Леля Хелън си взе отпуск специално. А Катерина, моя приятелка, обеща да направи торта — златни ръце има.

— Но това е моят рожден ден — повтори Анна. — Моят.

— Точно затова всичко организирах. — Мария стана и оправи палтото си. — В понеделник към шест ще започнат да идват. Аз ще дойда по-рано да помогна. Може да вземеш моята покривка — вашата е някак… обикновена. Добре, тръгвам, имам още неща за купуване. Чао, мила!

Вратата се затвори, оставяйки след себе си аромат на скъп парфюм и усещане за надвиснала катастрофа.

*

Майкъл погледна Анна, докато телефонът отново завибрира на масата. Анна спокойно отпи от шампанското.

— Не вдигай — каза тихо. — Не днес.

Екранът светна: Мама. После започнаха съобщенията — дълги, нервни.

Майкъл ги прочете мълчаливо.

— Пише, че гостите вече са там. Някой се опитва да готви. Леля Хелън е разстроена, Катерина иска обяснения. А мама смята, че си я изложила.

Анна погледна през прозореца.

— Аз просто спрях да играя роля, която ми беше наложена.

Телефонът пак звънна. Майкъл се поколеба.

— Ако отидеш сега — каза Анна спокойно, — всичко ще стане както преди. Тя ще плаче, ти ще се извиниш, аз ще замълча. А след месец ще има нова „изненада“.

Майкъл натисна „отхвърли“.

— Няма да отида. И днес няма да се обадя.

Анна усети облекчение. Не радост. Стабилност.

Върнаха се у дома след полунощ.

Апартаментът миришеше на чужди парфюми и храна. Мръсни чинии, разхвърляни салфетки. На масата седеше Мария.

— Е, заповядайте — каза тихо тя. — Доволна ли си?

— Да — отговори Анна след пауза. — Празнувах рождения си ден така, както исках.

— Хората дойдоха заради теб…

— Без да ни питаш — прекъсна я Майкъл. — Мамо, днес за първи път чу „не“.

Настъпи тишина.

— Разбирам — каза Мария накрая. — Просто не мислех, че ще боли толкова.

Тя излезе.

— Съжаляваш ли? — попита Майкъл.

Анна огледа кухнята, после погледна мъжа си и се усмихна — уморено, но искрено.

— Не. За първи път от много години — не.

Тя изгаси лампата.

Този рожден ден тя ще помни завинаги.
Защото точно в този момент избра себе си.