Елена дезинфекцираше термометъра със спирт, когато телефонът иззвъня. Майка ѝ лежеше обърната към стената — както винаги след процедури.
— Лена, Марта е. Как е мама?
— Карам някак. А ти? Отдавна не си се обаждала.
— Всичко е наред, но… трябва да поговорим. Ще дойда в събота.
— Нещо сериозно ли е?
— Ще обясня после. Ян ще дойде с мен.

Елена затвори телефона и машинално разтри врата си — там, където мускулите вече години наред боляха от постоянните навеждания над болничното легло. Три години и четири месеца. Броеше ги като присъда.

Сутрин — ставане в шест, закуска, лекарства, манипулации. Работа като медицинска сестра в близката поликлиника — беше се преместила от областната болница нарочно, за да бъде по-близо.
По обяд — бързо до дома, да нахрани, да провери как е.
Вечер — още лекарства, увещания да хапне, смяна на бельото.

А Марта се обаждаше само по празниците от удобната си къща край София и идваше два пъти годишно — със скъпи подаръци и още по-скъпи претенции:
— Защо е отслабнала? Лошо я храниш?
— Тия лекарства са прекалено скъпи, има аналози.
— Може би е време да наемем гледачка? Ясно е, че си се изтощила.

Изтощена. Сякаш Марта знаеше какво е да се будиш от всеки шум, да се страхуваш да излезеш по-далеч от кварталния магазин, за да не остане майка ѝ сама.

В събота Марта пристигна с мъжа си — с някаква официална, почти триумфална осанка. Ян остана пред входа: да посещава болна възрастна жена не беше негово занимание. А Марта отиде направо при майка си, едва поздравявайки сестра си.

Елена чуваше приглушените им гласове от кухнята, докато режеше зеленчуци за супа. Ножът се плъзгаше по лука в равномерен, почти медитативен ритъм — единственото успокояващо нещо в този дом.

*

След половин час Марта излезе с изражение на победителка. Бузите ѝ бяха зачервени, очите — блестящи.
— Лена, мама иска да ти каже нещо.

Елена избърса ръцете си и влезе в стаята. Майка ѝ седеше, подпряна на възглавници, с неочаквано решителен поглед.
— Седни, дъще. Дълго мислих за бъдещето ти. И за апартамента.
— Какво за апартамента?
— Реших да го прехвърля на Марта.

Думите удариха като шамар. Елена почувства как гореща вълна се издига от стомаха към гърлото ѝ.
— На… Марта?
— Тя има семейство, деца. Ти си млада, ще се оправиш. А и Марта каза, че ще ме вземе при себе си. Чист въздух, тишина…

Три години. Три години Елена сменяше памперси, готвеше пасирани каши, броеше хапчета. Отказваше се от повишения, от личен живот, от всичко.
А Марта идваше два пъти годишно — и това се оказа достатъчно, за да получи наследството.

— Документите са готови, утре идва нотариусът, — продължи майка ѝ, без да забелязва как лицето на Елена изстива. — Марта се погрижи за всичко.

Елена излезе без да каже нищо. В коридора Марта я настигна:
— Ленче, моля те, не се сърди. Знам, че е изненадващо, но така е по-справедливо. Нали сама се оплаквала на Калина, че си на ръба…
— Оплаквала?
— Ами да, тя ми каза. Че едва издържаш.

Елена гледаше сестра си, а вътре в нея нещо тихо — но окончателно — се пропука.

*

Елена не разбра как се озова отново в кухнята. Беше тръгнала само да се наплиска със студена вода, а вече стоеше и стискаше плота толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха. В ушите ѝ бучеше, а в гърдите заседна плътен, тежък възел.

От стаята излезе Марта — спокойна и доволна, сякаш току-що бе подписала изгоден договор.
— Лена, хайде без драми, става ли? Волята на мама е ясна. Всички искаме най-доброто за нея.

Елена вдигна поглед — без крясък, без гняв, но с такава празнота, че Марта инстинктивно отстъпи крачка назад.

— Ще я вземеш ли? — попита тихо.
— Разбира се. С Ян всичко сме подготвили. Стая има, леглото е поръчано. Ще излиза в двора, ще диша чист въздух…
— А кой ще се грижи за нея?
— Ами… гледачка. Или аз. Ще видим. Най-важното е, че условията ще са добри.

Елена се усмихна кратко, горчиво.
— Будила ли си се пет пъти през нощта, защото трябва да я обърнеш?
— Не започвай, Лена. Сама каза, че си много уморена. Ще ти олекне.

В този момент вратата на стаята изскърца и майка им се обади със слаб глас:
— Момичета, не се карайте. Аз вече реших. Така е най-добре.

Елена пое дъх дълбоко, бавно — като преди трудна манипулация.
— Добре.
Марта мигна объркана.
— Добре? Значи… приемаш?
— Да. Утре нотариус — нека бъде утре. А днес… нахрани я. Щом ще се грижиш за нея, започни от сега.

Марта пребледня.

*

— Аз… мога да пробвам.
— Вземи лъжицата, Марто. Освен ако не искаш да помолим Ян?…

Лицето на Марта пламна.
— Ще се справя сама.

Тя влезе в стаята. След малко започнаха да се чуват напрегнатите ѝ опити:
— Мамо, моля те, отвори уста… не така… ах, всичко се разлива…

Елена стоеше в коридора и слушаше — и за първи път от дълго време почувства как напрежението в нея започва да се разхлабва.

След десет минути Марта излезе — разбъркана, зачервена, с петно супа върху блузата си.
— Тя не иска да яде! Не знам какво да правя!
Елена кимна спокойно:
— Това е всеки ден. От години. Но ще се научиш.

На вратата се появи Ян.
— Готови ли сме да тръгваме?
— Не! — извика Марта. — Тя не яде! Не мога да се справя!

Ян сви рамене равнодушно.
— Тогава нека Лена я нахрани.

И тъкмо тези думи промениха всичко. Елена го погледна дълго, студено.
— Не. От днес това е ваша отговорност. Искате да я вземете — учете се.

От стаята се чу слабият глас на майка им:
— Лена… дъще…

Елена влезе, седна до леглото и нежно дръпна одеялото.
— Мамо, не отказвам помощ. Но това е твоето решение. Трябва да разбереш какво означава.

Майка ѝ се обърна — не обидено, а безпомощно.

Вечерта се проточи. Марта още два пъти опита да храни майка им, след това да я повдигне, после да смени бельото. Ян стоеше встрани, досаден и нетърпелив.

*

Към десет вечерта Марта изглеждаше така, сякаш се е върнала от нощна смяна в хоспис.
— Май… утре ще говорим с нотариуса, но…
Елена вдигна вежди.
— Но?
— Но преместването… трудно е. Не умея да се грижа за нея. А и децата са малки…

Елена кимна — спокойно, без упрек:
— Знам.

Марта замълча — първият път, в който думите ѝ не бяха готови предварително.

На излизане попита тихо:
— Лена… ти наистина ли не се сърдиш?
— Не.
— Наистина?..
— Наистина, Марто. Утре ще говорим.

Вратата се затвори. В апартамента настъпи тишина — истинска, дълбока.

Елена влезе при майка си, поправи одеялото, подаде чаша вода.
— Умори ли се, мамо?
Майка ѝ кимна с виновно изражение.
— Тя… не се справя…
— Знам.

*

Последва пауза — тежка, но вече не режеща.

— Елено… може би… да не викаме нотариуса утре?..
Елена сложи ръка върху нейната — за пръв път от месеци без гняв.
— Реши сама. Но този път — разбирайки всичко.

Майка ѝ я гледа дълго, сякаш за първи път вижда човек, а не удобна опора.

— Прощавай, дъще…

Елена въздъхна леко:
— Да опитаме просто да живеем. Утре — без нотариус.

И за пръв път от три години и четири месеца ѝ се стори, че диша малко по-свободно.