Това бяха едни „прекрасни“ Коледи. Оливия ги помнеше като много лоша, много зла приказка, в която тя не беше Пепеляшка, а някакъв забравен, прашен предмет, който никой дори не си е направил труда да изхвърли.

Празнуваха, както винаги, у Елена Петрова. Маса, отрупана с толкова много ястия, че плотът буквално се огъваше — това свекървата го можеше. И Оливия го можеше: да готви, да подава, да мие, да се усмихва учтиво и да се преструва, че обожава всички тези семейни сбирки, въпреки че ѝ бяха писнали до гуша.

Лео, нейният съпруг, вече седеше доволен. Ами Лео — какво? На него му е топло, уютно, майка му е до него, жена му е красива, дъщеря му е щастлива. Идилия, нали така? А това, че майка му пронизва Оливия с отровен поглед, а самата тя се чувства като на изпит — Лео не забелязва. Очите му, струва ми се, са настроени на режим „виж само хубавото“.

И тогава дойде моментът Х. Коледният тост беше вдигнат, шампанското — изпито, и Елена Петрова, сияеща като добре полиран меден съд, започна церемонията по връчване на подаръците.

— Е, деца мои! — гласът ѝ звънтеше като камбана. — Здраве, късмет! И, разбира се, без подаръци не може!

*

Тя започна с Лео. Скъп часовник.
— Ти си глава на семейството, Лео! Трябва да изглеждаш представително!
Лео сияеше и целуна майка си.

После беше ред на по-големия ѝ син и жена му. Изабела, „идеалната снаха“, получи златни обеци.
— Изабела, ти не си ми просто снаха, ти си ми като истинска дъщеря! Семейство!
Елена я прегърна с такава показна нежност, че на Оливия ѝ призля.

Мария получи огромна кутия LEGO и беше във възторг.

Оливия чакаше. Стоеше готова, усмихната. Беше купила на Лео комплект за бръснене — такъв, какъвто той искаше. На свекървата беше взела скъп коледен тишлайфер с ръчна бродерия — същия, за който Елена беше споменавала няколко пъти.

Елена Петрова раздаде всички торбички, после внезапно застина. Всички погледи бяха вперени в нея. Тя бавно се обърна към Оливия. Погледът ѝ беше леден, без грам празничност.

— Оливия? Стоиш тук като пазач… Какво? На нещо ли се надяваш? — попита тя с открита насмешка.

*

Оливия леко изпъна рамене, сякаш този поглед я бе ударил в гърдите. Но се усмихна — едва, почти незабележимо.

— Не, госпожо Петрова. Стоя, за да не преча, — отвърна тихо.

— Тогава стой. Подаръци за теб няма да има. Ти не си ми семейство, — каза свекървата високо, така че всички да чуят.

На масата настана тишина — плътна, болезнено напрегната. Дори Мария, която играеше до момента, спря и наостри уши. Лео заморга, сякаш за първи път осъзнаваше случващото се.

— Мамо… защо така? — промълви той колебливо.

Елена махна с ръка:
— Не се бъркай, Лео! Казвам това, което трябва. Тук е моето семейство. А тя…
Погледът ѝ се плъзна по Оливия като по мръсно петно.
— Тя е просто съпруга. А на гостите подаръци не дължа.

Това прободе Оливия като нож.

Тялото ѝ инстинктивно искаше да се свие, да отстъпи, да замълчи — както винаги. Но нещо в нея се скъса.

*

Тя постави пред свекървата красиво опакования пакет.
— Това е за вас. Коледен тишлайфер, за който споменахте през лятото. Помислих, че ще ви зарадва.

Елена дори не го докосна.
— О, махни го. Не приемам подаръци… от всеки.

Това „от всеки“ беше шамар.

Лео рязко пое въздух.
— Мамо, стига! Оливия се постара! Ние сме семейство!

— Семейство?! Семейство е КРЪВ, Лео! Кръв! — изригна свекървата.

Оливия впи спокоен, но твърд поглед в него:
— Интересно, Лео… Когато се оженихме, това явно беше достатъчно, за да готвя, да чистя, да се грижа за Мария. Тогава бях „семейство“. А днес — вече не?

Настъпи звънка тишина.

Оливия се обърна, взе палтото си.
— Щом не съм никоя, ще започна да се държа така.

Лео се изправи рязко:
— Оливия, почакай…

*

Тя го погледна уморено, почти нежно.
— Не, Лео. Днес ти видя как майка ти говори с мен. Аз го виждам отдавна.

Прибра Мария, облече я.
— Ние си тръгваме. Искам Коледа без унижения.

— Никъде няма да ходиш! — изкрещя Елена. — Ти трябва да седиш на масата! Аз така казах!

За първи път Оливия я погледна право в очите — спокойно, уверено.
— Току-що ясно ми казахте какво съм ви. Затова и аз не ви дължа нищо. Нито да седя, нито да мълча, нито да търпя.

Лео направи крачка напред:
— Идвам с вас!

Но Оливия поклати глава.
— Не. Първо реши кое е важно за теб: удобната ти илюзия или истинската ти жена и дете. Ние ще сме у дома. Ако пожелаеш — ела.

И тя излезе. Без да тръшва вратата — просто я затвори тихо.

Навън въздухът беше леден, свеж, истински коледен. Мария се притисна към нея.

*

— Мамо, защо баба е толкова зла?

Оливия пое дълбоко дъх, миришещ на свобода.
— Понякога хората се страхуват от тези, които спират да мълчат, — прошепна тя. — Но това е техният страх, не нашият.

Двете тръгнаха по осветената улица, оставяйки зад себе си крясъците, трясъка на чинии и чуждите очаквания.

Онази нощ Оливия за първи път усети, че Коледа наистина може да бъде ново начало.
Нейното собствено. Истинско. Свободно.