— Грета, — отвърна тихо Анна, поглаждайки корема си. — Ще я кръстим Грета.
— Грета… — проточи свекървата, намръщена. — Е, поне името е прилично. Но каква полза от нея? На кого ще е нужна твоята Грета?

Лоран седеше мълчаливо, вперен в телефона. Когато Анна го попита за мнение, той само сви рамене:
— Каквото е — това е. Може следващия път да е момче.

Анна усети как нещо се свива в гърдите ѝ. Следващия път? А това дете какво е — репетиция?

Грета се роди през януари — мъничка, с огромни очи и тъмна гъста коса. Лоран дойде само за изписването — донесе карамфили и плик с бебешки дрехи.
— Хубава е, — каза той, надвесвайки се над количката. — Прилича на теб.
— А носът е твой, — усмихна се Анна. — И упоритата брадичка.
— Хайде бе, — махна с ръка Лоран. — Всички бебета са еднакви на тази възраст.

Марияна ги посрещна у дома с кисела физиономия.
— Съседката ме пита — внук ли е или внучка. Срам ме беше да отговоря! — изръмжа тя. — На моите години да се занимавам с кукли…

Анна се затвори в детската стая и тихо заплака, притискайки момиченцето си.

Лоран работеше все повече. Вземаше извънредни смени, допълнителни задачи — казваше, че семейството излизало скъпо, особено с бебе. Прибираше се късно, уморен и мълчалив.
— Тя те чака, — казваше Анна, когато той подминаваше детската стая. — Грета винаги оживява, щом чуе стъпките ти.
— Уморен съм, Ан. Утре съм рано.
— Но дори не я поздрави…
— Тя е малка, нищо няма да разбере.

*

Но Грета разбираше. Анна виждаше как бебето обръща глава към вратата, когато чуе стъпките на баща си. И как после гледа дълго в нищото, когато стъпките отминат.

На осем месеца Грета се разболя. Температурата стигна 38, после 39. Лекарят от спешна помощ каза, че засега може да пият лекарства у дома.

На сутринта беше 40.

— Лоран, стани! — Анна го раздруса. — Грета е много зле!
— Колко е часът? — промърмори той.
— Седем. Цяла нощ не съм спала. Трябва да отидем в болницата!
— Толкова рано? Може малко да поизчакаме… имам важна смяна.
Анна го гледаше като непознат.
— Дъщеря ти гори от температура, а ти мислиш за смяната?!
— Ама тя не умира! Децата често боледуват.

Анна сама извика такси.

В болницата Грета веднага беше приета в инфекциозното отделение. Съмняваха се за тежко възпаление — нужна беше лумбална пункция.
— Къде е бащата? — попита завеждащият. — Трябват подписите и на двамата родители.
— Той… работи. Ще дойде.

Анна звъня на Лоран цял ден. Телефонът беше изключен.

В седем вечерта най-накрая се обади:
— Ан, в депото съм, работа…
— Лоран, Грета може да има менингит! Трябва твой подпис за пункцията! Лекарите чакат!
— Каква пункция? Нищо не разбирам…
— Идвай веднага!
— Не мога, на смяна съм до единайсет. После съм се разбрал с момчетата…

Анна затвори без дума.

Подписа сама — като майка имаше право.

*

Пункцията беше под пълна упойка. Грета изглеждаше толкова малка на голямата операционна количка.
— Резултатите утре, — каза лекарят. — Ако е менингит — предстои дълго лечение. Поне месец и половина в болницата.

Анна остана да пренощува. Грета лежеше под системата, бледа и неподвижна.

Лоран се появи на обяд на следващия ден, небръснат, объркан.
— И… как е тя?
— Зле. Резултати още няма.
— А какво ѝ правиха? Това…
— Лумбална пункция. Взеха ликвор от гръбнака.

Лоран побледня.
— Болеше ли я?
— Беше под упойка.

Той се приближи до легълцето. Малката ръчичка лежеше върху одеялото, на китката ѝ — катетър.
— Толкова е малка… — прошепна той. — Не знаех…

Анна мълчеше.

Резултатът беше добър — не беше менингит. Вирусна инфекция с усложнения. Вече можеха да се лекуват у дома.
— Имахте късмет, — каза лекарят. — Ден-два закъснение — и щеше да е много по-зле.

По пътя към дома Лоран мълча дълго. Пред блока тихо попита:
— Аз… толкова ли съм лош баща?

Анна погледна спящата Грета и после него…

*

Анна дълго мълча. Вятърът блъскаше в прозореца, а Лоран стоеше пред нея като човек, който едва сега осъзнава теглото на думата отговорност.

— Не си лош, Лоран, — каза накрая. — Но си… отсъстващ. А понякога това е най-лошото.

Той наведе глава.

— Не знам как да бъда баща, Ан. — Гласът му трепереше. — Моят баща винаги беше на работа. Мислех, че така трябва.

Анна се усмихна горчиво.

— Значи ти първи би трябвало да знаеш колко боли да чакаш някой, който никога не идва.

У дома Марияна мълчеше необичайно. Дори тя разбра, че моментът е по-важен от поредната забележка.

Анна сложи Грета в легълцето. Вратата леко изскърца — Лоран стоеше там.

— Мога ли да вляза? — попита тихо.

Тя не каза „да“, но и не каза „не“.

Той пристъпи, наведе се и леко докосна малката ръчичка. Грета се размърда и сякаш позна неговия допир.

— Наистина ли… ме чака? — прошепна.

— Всеки ден, — отвърна Анна. — И всеки ден се разочарова.

Лоран седна и прикри лицето си с длан.

— Всичко провалих…

— Все още не. Но ако продължиш така — да.

*

Следващите дни бяха изпитание. Грета се възстановяваше бавно, Анна беше изтощена. Но Лоран… се промени.

Ставаше рано. Мереше температурата. Носеше Грета из стаята, за да не я боде светлината. Звънеше на лекаря, четеше статии, сменяше системата, държеше бутилката правилно.

Една нощ Грета се разплака, а той я взе първи. Момиченцето заспа на рамото му.

Анна гледаше и не вярваше.

— Лягай си, Ан. Тази нощ аз ще бъда с нея.

Тя легна. За първи път от седмици.

Сутринта се събуди от тишина.

Лоран седеше в креслото с Грета, която кротко смучеше биберона. Усмихваше се насън.

Той погледна Анна — уморен, с подпухнали очи, но различен. По-мек.

— Мисля, че започвам да разбирам… — каза тихо. — Колко е крехка. И колко много има нужда някой да бъде тук.

Анна се приближи. В него имаше нещо ново. Истинско.

— Лоран… не обещавай. Просто бъди.

— Ще бъда.

Месец по-късно Грета вече седеше сама, смееше се звънко, а в очите ѝ имаше светлина. Лоран не се отказа — прибираше се навреме, разхождаше я, говореше ѝ, носеше я в раницата.

*

Дори Марияна омекна:
— Може би… прекалих. Момиче, момче — важното е да е здраво. И да е семейство.

Анна едва сдържа сълзите си.

Вечерта, когато Грета заспа, Анна и Лоран стояха на балкона, загърнати с едно одеяло. Сняг падаше тихо.

— Ан… — прошепна той. — Благодаря ти, че не ме отблъсна. Макар че има право да го направиш.

— Не исках да губя семейството. Исках да го имаме истинско.

Той я прегърна силно — по различен начин от преди. С повече обещание. С повече нежност.

И за първи път от много време Анна усети, че това семейство… може да се спаси.