Пробата на сватбената рокля беше отложена за следващия ден — шивачката спешно трябвало да закара детето си в болница. Ема се разочарова, но бързо се овладя. Нищо страшно — ще я пробва утре. Тя винаги умееше да вижда светлото дори в дребните неща. А щом вече беше близо до квартала, в който беше израснала, реши да мине през приятелката си. Без обаждане. Просто така. Както едно време.
Нали изненадите сближават… или разрушават всичко.

Познатият двор я посрещна с топлината на спомените. Тук, под навеса на лятната кухня, с Клара шиеха рокли за куклите и се смееха до сълзи. Клара беше по-голяма с пет години — учеше я и я закриляше. Тогава изглеждаше, че така ще бъде винаги.
Стиснала торбичката със сладкиши, Ема се усмихна наум: Клара ще се зарадва…

Вратата на старата къща беше открехната, а входът — покрит с бяла като сняг перде. Ема влезе… и застина. От хола се чуваше разговор.

— И кога смяташ да ѝ кажеш истината? — тревожно попита Маргарита. — Вие с Ема сте минали през огън и вода. Как можеш да криеш такова нещо?

*

Сърцето ѝ се сви. Говореха за нея. Ема пристъпи на пръсти, стъпвайки по същите дъски, които помнеше от детството.

— Мамо, не мога… — разплака се Клара. — Тя няма да ме разбере. Нека се омъжи и бъде щастлива… Аз после ще реша какво да правя. Има неща, които дори на най-близките приятелки е трудно да кажеш.

Тайни? От мен? — нещо болезнено се счупи вътре в нея.

— Дълго в торба не се крие — въздъхна Маргарита. — Ще се появи коремът, ще започнат въпросите. Какво ще правиш тогава?

— Ще измисля нещо. Не е нужно да знае, че бащата на детето ми е Даниел.

Светът угасна. Сякаш някой я удари по главата. Моят годеник? Ема не вярваше на ушите си. Изневерил ѝ е? Или всичко е било лъжа от самото начало? Сълзите пареха очите ѝ. Тя се спъна — подът изскърца.

На вратата се появи Маргарита.

— Ема?..

— Чух достатъчно — гласът ѝ трепереше. — Защо? Защо мълча? Как сега да се омъжа? Как да гледам детето му, което носи най-добрата ми приятелка?

Клара пребледня, хвана се за корема и простена. Маргарита я настани на дивана и извика линейка.

— Има опасност от помятане — каза тихо на Ема. — Ако загуби това дете, няма да може да има други. Не прави прибързани изводи… Тя ще ти обясни всичко.

Клара я откараха в болница. Ема се прибра в празния си апартамент. Не вдигаше телефона на Даниел. Когато той дойде, тя не отвори вратата.

— Махай се. И повече не се появявай — каза през вратата.

Той нищо не разбираше. А тя нямаше сили да обяснява.

Няколко дни по-късно сватбата беше отменена. Клара се обади от болницата и помоли да се видят.

В стаята Ема стоеше неловко, с плодове в ръце.

— Това е моя вина — започна Клара. — Не исках да руша щастието ти. Аз… за първи път обикнах толкова силно. Възрастовата разлика нямаше значение. Не си обещавахме нищо. Даниел дори не знае за детето…

Ема седна, усещайки как сърцето ѝ се разпада.

— Защо го проточи? Да гледаш как се радвам, а после да съсипеш всичко?

— Мислех… че когато станеш щастлива съпруга, може би ще приемеш нашата връзка. И нашето дете. Обичам го.

Ема се изсмя горчиво. Сълзите потекоха безспир.

Тя вдигна поглед към Клара и прошепна:
— А помисли ли дори за миг какво ще стане с мен… когато науча цялата истина?

*

Ема дълго гледа Клара, сякаш я виждаше за първи път. Лежеше бледа, изтощена, но в очите ѝ все още гореше упорито чувство — любов, с която оправдаваше всичко.

— Говориш за любовта така, сякаш тя дава право да рушиш чужди животи — каза тихо Ема. — И аз обичах. Правех планове, избирах рокля, представях си утрините до него. А сега ми се струва, че нищо от това не е било мое.

Клара се обърна към прозореца. Отвън бавно валеше дъжд.

— Не исках да стане така… Всеки ден се събуждах с мисълта да ти кажа истината. И всеки ден се страхувах. Мислех, че ако почакам още малко, ще е по-лесно. А стана само по-зле.

Ема стана и се разходи из стаята. Болката пареше в гърдите ѝ, но през нея проблясваше яснота.

— Няма да мога да бъда до теб, както преди — каза честно. — И не мога да простя сега. Но не искам да загубиш това дете. То не е виновно.

Клара закри лицето си с ръце и се разплака — за първи път не от страх, а от осъзнаване на последствията.

— Благодаря… — прошепна тя. — Дори това не заслужавам.

Няколко дни по-късно Ема се съгласи да поговори с Даниел. Срещнаха се в малко кафене, където някога планираха да празнуват годишнина. Той изглеждаше изтощен и виновен още преди тя да заговори.

— Знам — каза той пръв. — За детето. Клара ми каза. Не търся оправдания, Ема. Направих избор. И те загубих.

Тя го слушаше и се учудваше на собственото си спокойствие.

— Това не беше грешка — отвърна тя. — Това беше избор. А моят избор сега е да продължа без теб.

Той искаше да каже нещо, но Ема вече ставаше.

Минаха няколко месеца. Клара роди момиченце. Маргарита понякога пишеше на Ема кратки съобщения — без упреци, без молби. Просто новини. Ема отговаряше рядко, но без гняв.

Животът бавно се подреждаше. Болката утихна, оставяйки след себе си уморена мъдрост. Ема смени апартамента си, взе си отпуск и за първи път отдавна си позволи да не бърза.

Един ден, минавайки покрай витрина със сватбени рокли, тя видя отражението си и неочаквано се усмихна. Не защото беше забравила — не.
А защото беше оцеляла. Не се беше пречупила. И беше запазила себе си.

Понякога загубата не е край.
Понякога тя е единственият начин да започнеш да живееш честно.