Тома току-що се беше върнал от нощна смяна в логистичния център. Уморен, изтощен, копнееше само за тишина и малко покой. Вместо това влезе направо в центъра на емоционален взрив, който разби подредения му свят на парчета.

А започна оттам, че Хелена отново използва резервния си ключ. Шести път за месеца. Емма се беше събудила от усещането за чуждо присъствие в спалнята. Отвори очи и видя силуета на свекърва си, застанала до леглото и втренчено наблюдаваща спящия ѝ син.

— Да не е полудяла? — прошепна Емма на себе си, когато Хелена тихо затвори вратата след себе си.

На закуска свекървата обясни, че просто искала да провери дали Тома спи нормално след тежката нощна смяна. „Майчиното сърце не знае покой“ — каза със съжалителна усмивка. Емма мълчеше, но вътре в нея вече кипеше вулкан.

Когато Тома се прибра, всичко избухна.

— Осъзнаваш ли изобщо какво прави майка ти?! — Емма крачеше напред-назад из кухнята. — Влиза в спалнята ни като у дома си! Проверява как спиш! На трийсет години съм, Тома, а се чувствам като в детска градина под надзора на лелка!

Тома тежко се отпусна на стола. Главата му бучеше още от работата, а сега и от крясъците.

— Ем, недей да викаш. Тя просто се притеснява. Не го прави от зло.

Това беше последната капка. Емма се обърна към него, а в погледа ѝ не видя гняв, а ледена решителност.

— Не от зло? Чуваш ли се? Майка ти превърна дома ни в проходен двор! Има ключове за всичко, влиза когато реши, рови където ѝ хрумне! А ти само оправдаваш… болния ѝ контрол!

*

— Това не е контрол… — опита се да възрази той. — Самотна е, грижи се за мен…

— Самотна? — Емма се изсмя късо и злобно. — Тома, тя не е самотна. Тя е властна. И иска да ръководи живота ни. И най-страшното — успява, защото ѝ позволяваш.

Тома се чувстваше като между чук и наковалня. От едната страна — жена му, която явно страда. От другата — майка му, за която той е целият свят.

— Ем, ще говорим спокойно. Ще отида при нея, ще ѝ обясня…

— Ще ѝ обясниш? — Емма застана точно пред него. — Сто пъти ѝ обясняваше! И какъв е резултатът? Идва още по-често! Разхожда се из жилището ни като някакъв призрак!

Емма погледна през прозореца. На пейката пред блока седеше Хелена. Държеше вестник, но погледът ѝ постоянно се вдигаше към прозорците.

— Виж, Тома. Твоята майка. Седи и наблюдава прозорците ни като… пазач. Като сталкер.

Тома също се приближи. Беше я виждал така стотици пъти, но сега, след думите на Емма, картината изглеждаше зловещо.

— Ами… просто седи. Какво толкова?

Емма го изгледа отчаяно.

— Ти наистина ли не разбираш? Или не искаш да разбереш? Тя ни следи! Знае кога излизаме, кога се връщаме, кога сме си вкъщи! Познава графика ни по-добре от нас самите! И ти пак казваш „какво толкова“?

Тома вече изнемогваше от умора и напрежение.

— Ем, стига. Да, понякога прекалява. Но не е зла! Просто ме обича и иска да е сигурна, че всичко е наред.

— Обича? — Емма присви очи. — Не, Тома. Тя не обича теб. Тя обича да те контролира.

*

— Глупости!

— Глупости? Добре. Кажи ми последния път, когато си взел решение за дома ни без да питаш мама.

Тома застина.

— Какво… имаш предвид?

— Канапето — избра го с нея. Ремонта — с нея. Дори тапетите! А помниш ли моята работа? Кой ти прошепна, че жена трябва да работи близо до дома?

Тома мълчеше. Истината сама изплуваше на повърхността.

— Ем, това е нормално… да питаш родителите за мнение…

— Мнение? Тома, тя не дава мнение. Тя дава нареждания. А ти ги изпълняваш.

Емма сложи телефона пред него.

— Хайде да проверим. Обади ѝ се и кажи, че сменяме ключалките. Без обяснения. Просто съобщи.

— Но тя ще се обиди…

— А аз съм обидена от месеци! Живея в дом без лично пространство! Където майка ти може да влезе в спалнята, докато спя — и това се смята за нормално?!

Тома колебливо вдигна телефона… но в този момент ключът вече се завъртя в ключалката.

— Милички! Върнах се! Не ви видях на прозореца, притесних се!

Емма хвърли поглед към него: „Ето, видя ли?“

Хелена влезе в кухнята с торбичка с покупки.

— Томчо, донесох ти супа. И картофки с месце. А ти, Емма, май не готвиш много напоследък…

Емма пребледня от яд.

— Благодаря, Хелена, но се справям.

— Разбира се, разбира се — махна с ръка свекървата. — Но домашната храна е по-полезна. Нали, Томчо?

Тома изглеждаше като на игли.

— Мамо… не беше нужно…

— Глупости! Аз само помагам. А, да — Емма, в банята ви е отлепена една плочка. Тома трябва да я оправи.

*

Емма се вкамени.

— Кога го видяхте?

— Ами… сутринта. Влязох за малко. Исках да видя как спи Тома…

— А по пътя надникнахте и в банята — нали?

Хелена се изчерви.

— Няма значение!

Емма се изправи. Тонът й беше леден.

— Хелена, не намирате ли за странно да влизате в чуждо жилище без покана и да оглеждате всички стаи?

— Какво чуждо?! — обиди се Хелена. — Това е жилището на сина ми!

Хелена вдигна брадичка, сякаш Емма беше оскърбила нещо свещено.

— Това е жилището на сина ми! — повтори тя още по-високо. — Имам право да знам как живее!

— Но нямате право да влизате без предупреждение и да оглеждате всяко помещение, — отговори Емма равнодушно, но твърдо. — Тома има свое семейство. А семейството има граници.

Хелена притисна торбичката към гърдите си.

— Аз само се грижа…

— Грижата не изглежда така, — прекъсна я Емма. — Грижата е и уважение. А вие не уважавате нашето пространство.

*

Тома бавно се изправи. Знаеше, че моментът е дошъл.

— Мамо… Емма е права.

Хелена го погледна потресено.

— И ти ли?! Томчо, аз сама те отгледах! Всичко направих за теб!

— И съм ти благодарен, — каза тихо Тома. — Но сега живея тук. С Емма. Това е нашият дом. И трябва да го уважаваш.

— Преча ли ви? — гласът на Хелена стана треперлив. — Тежест ли съм ви?

— Не, мамо. Но прекрачваш границите ни. И това трябва да спре. Ключовете… ще трябва да ги вземем.

Хелена изцъкли очи.

— Какво?!

Тома протегна ръка.

— Ключовете, мамо.

Настъпи гробна тишина. Емма стоеше неподвижно — знаеше, че не е нейно да се намесва.

Накрая Хелена извади връзката ключове и я пъхна в дланта му.

— Не вярвах, че ще чуя това от собствения си син, — прошепна. — Но добре. Ще го преживея.

И излезе с бързи крачки, трясвайки вратата зад себе си.

Емма пое дълбоко въздух и седна. Сърцето й биеше силно, но за пръв път от дълго време почувства облекчение.

Тома стоеше с ключовете в ръка — като човек, който още не осъзнава напълно какво е направил.

— Ем… правилно ли постъпих?

*

Емма го погледна. В очите ѝ вече нямаше ярост — само умора и топлина.

— Да. Постъпи правилно.

Той седна до нея и сложи ръка върху нейната.

— Съжалявам, че не разбирах по-рано. Наистина не виждах колко ти е било трудно.

— Важно е, че вече го виждаш. И че ще пазим тези граници заедно.

Тома кимна твърдо.

— Ще сменим ключалките. Още днес.

Емма се усмихна леко. Не победоносно — а благодарно.

А навън вятърът раздвижи клоните, и дворът изглеждаше по-спокоен. По-тих. Най-сетне техен.