— Не, майка ти няма да дойде тук за Коледа — каза спокойно Ема на мъжа си.
— Лукас, говоря сериозно. Обади ѝ се сега и ѝ кажи, че ще посрещнем Коледа само двамата.

Ема стоеше насред кухнята и го гледаше. Ръцете ѝ сами се бяха свили в юмруци — денят беше тежък, в стоматологичния кабинет цареше пълен хаос: пациенти един след друг, крясъци, сълзи, истерии. А сега и това.

Лукас се обърна към прозореца. Раменете му се напрегнаха под сивата тениска.

— Ема, тя вече всичко е планирала.

— Не, майка ти няма да дойде тук за Коледа. Какво точно е планирала, без да ме попита?

— Купила е продукти. Щяла да готви.

— Да готви? — Ема усети как нещо в нея се скъса. — Лукас, погледни ме.

Той бавно се обърна. Лицето му беше зачервено, погледът — неспокоен. Класическият Лукас, когато знаеше, че е загазил.

— Договорихме се преди месец — говореше Ема бавно, подчертавайки всяка дума. — Помниш ли? Седяхме точно на тази маса. Казах ти: нека прекараме Коледа спокойно, само двамата, без суматоха. Ти се съгласи. Каза, че е чудесна идея, че и ти си уморен.

— Помня, но майка ми се обади онзи ден…

— И не можа да ѝ кажеш „не“.

— Ема, как да можех? Маргарита заминава при дъщеря си, сестра ми и децата са болни, майка ми остана сама!

Ема затвори очи и преброи до пет. Това винаги ѝ помагаше — беше го научила още през първата си година като администраторка, когато пациентите вдигаха скандали заради реда.

— Майка ти е възрастна жена — каза тя, отваряйки очи и гледайки го право в лицето. — Може да прекара празника с приятелките си. Или сестра ти все пак да я приеме — внуците не са в реанимация, просто хрема.

— Ема, това е майка ми!

— А аз коя съм? — въпросът увисна във въздуха.

Лукас мълчеше. Ема виждаше как се колебае, как търси думи, аргумент, който да оправи всичко. Нямаше да го намери. Защото нямаше такъв.

— Аз съм твоята жена — продължи тя. — Четвърта година. Помолих те за едно-единствено нещо — за първи път да прекараме Коледа само двамата. Ти се съгласи. А сега се оказва, че майка ти вече е решила всичко. И ти, разбира се, не си посмял да ѝ откажеш.

— Не говори така…

— Как да говоря? Просто наричам нещата с истинските им имена.

Ема се обърна и излезе от кухнята. В коридора беше тъмно, светеше само нощната лампа до вратата. Свали служебните дрехи — бялата блуза и черните панталони — и ги хвърли в коша за пране. Облече се с домашни дрехи: меки панталони и стария пуловер на Лукас, който отдавна беше станал любимият ѝ.

Седна на леглото и зарови лице в дланите си. Главата ѝ бучеше. Осем часа в задушен кабинет, пациентка с панически атаки, страх от зъболекарския стол, после задръствания, час и половина в автобуса. И сега — това.

Телефонът извибрира. София.

„Ем, как си? Ще се видим ли утре?“

Пръстите сами написаха отговора:
„Свекърва ми идва за Коледа. Лукас я покани, без да ме пита.“

След десет секунди телефонът звънна.

— Ема, ти май се шегуваш?! — София дори не се поздрави. — Той напълно ли е изтрещял?

*

— Не, не се шегувам.

— Но вие се бяхте разбрали! Ти сама ми каза, че искате да сте само двамата!

— Казах. Но майка му се обади и той не можа да ѝ откаже.

— Господи… — София шумно въздъхна. — Ем, и сега какво?

— Не знам. Казвам му — обади се, отмени. А той: как да го направя, тя е сама.

— Сама?! — гласът на София се изви с една октава нагоре. — Тя има половин квартал приятелки, има сестра! Ем, слушай, искаш ли да дойдеш при нас за Коледа? Има място, родителите ми заминаха на село.

— Благодаря, София. Но това е моят апартамент. Защо аз трябва да си тръгвам?

Ема погледна тъмния прозорец, в който се отразяваше умората ѝ, и внезапно разбра: разговорът в кухнята беше само началото.
Истинският въпрос щеше да бъде зададен по-късно… и щеше да промени всичко.

Ема седя още дълго, без да мърда. Телефонът угасна, стаята потъна в тишина, прекъсвана само от шума на колите навън. От кухнята се чуваха приглушени стъпки — Лукас крачеше напред-назад, сякаш търсеше изход, който не съществуваше.

Тя стана бавно, сякаш тялото ѝ тежеше двойно повече, и се върна в кухнята. Лукас се обърна веднага, сякаш я беше чакал.

— Не искам да се караме — каза той пръв. Гласът му беше тих, почти виновен. — Просто… Коледа е.

— Именно — отвърна Ема. — Коледа. Празник за дома. За близките. За тези, с които избираш да бъдеш.

Той прокара ръка през косата си и седна.

— Поставяш ме пред избор.

— Не — поклати глава тя. — Аз просто ти показвам, че вече си направил избор. Без мен.

— Това не е вярно.

— Вярно е — каза спокойно тя. И това спокойствие беше по-страшно от вик. — Не ме попита. Постави ме пред свършен факт. А сега очакваш да го преглътна, защото „тя все пак е майка ти“.

Той замълча. За първи път тази вечер — наистина.

— Уморена съм да съм на второ място — продължи Ема. — Уморена съм да се нагласям. Уморена съм да знам, че моето „ние“ винаги идва след нейното „тя“.

— Не знаех, че толкова те боли…

— Именно — прекъсна го тя. — Не си знаел. Защото не си се замислял.

Настъпи тишина. Дълга, тежка. Лукас бавно извади телефона си и го погледна, сякаш го претегляше в ръката си.

— Ако ѝ се обадя сега… — започна и замълча.

— Обади ѝ се не защото аз настоявам — каза Ема. — А защото това е твое решение. Ако го правиш насила — няма смисъл.

Той кимна. Седя няколко секунди, после натисна бутона за обаждане.

Ема излезе в стаята и затвори вратата. Не подслушваше. Просто седеше на леглото и броеше ударите на сърцето си. Разговорът беше кратък. Твърде кратък.

Когато Лукас влезе, лицето му беше бледо.

— Каза, че вече е поръчала такси за утре — изрече глухо. — И че… щом съм решил така, значи не е желана тук.

*

— А ти? — попита Ема.

— Казах ѝ, че я обичам. Но че имам семейство. И че Коледа ще прекараме само двамата.

Тя го гледаше внимателно, сякаш го виждаше за първи път.

— Как се чувстваш? — попита тихо.

— Зле — отговори честно. — Но… правилно.

Ема бавно издиша. Нямаше триумф. Нямаше победа. Само умора и предпазливо облекчение.

— Не искам да ме намразиш заради това — каза тя.

— Страх ме е от друго — той седна до нея. — Че ако днес беше замълчала, щях да продължа да се преструвам, че всичко е наред.

Тя кимна.

— Коледа е подходящ момент да спреш да лъжеш. Дори когато истината е неудобна.

Лукас хвана ръката ѝ. Несигурно, сякаш проверяваше дали има право.

— Нека опитаме истински — каза той. — Не „някак“, а заедно.

Ема погледна преплетените им пръсти и за първи път тази вечер усети топлина.

— Нека — отвърна тя. — Но това беше последният път, когато се боря за мястото си в собствения си дом.

Той кимна. Без оправдания. Без възражения.

Навън светнаха коледните лампички и градът бавно се подготвяше за празника.
А в този апартамент за първи път от дълго време настъпи тишина — не от напрежение, а от яснота.