— Няма да разменям нищо! Това е моята квартира — и точка! — отсекох аз, гледайки мъжа си право в очите.

Анна отвори вратата на апартамента си и, както винаги през последните години, спря за миг на прага. Просторен хол с високи тавани, големи прозорци, които пускаха изобилие от слънчева светлина, топъл паркет, който баща ѝ беше нареждал със собствените си ръце. Тристаен апартамент в центъра на града — наследство след смъртта на родителите ѝ. Всеки ъгъл пазеше спомени: гласовете им, смеха им, тихите семейни вечери и онова чувство за сигурност, което не може да се купи с пари.

Когато Марко ѝ предложи брак, Анна без колебание му предложи да се премести при нея. Място имаше достатъчно. Марко се съгласи веднага — прегърна я, целуна я и каза, че това е идеалното решение. Сватбата беше скромна, без показност. След краткия меден месец започнаха да подреждат дома.

Анна работеше като интериорен дизайнер. Марко — в IT компания. Заедно решиха да обновят жилището: купиха нов диван за хола, смениха старите пердета с модерни щори, ремонтираха кухнята — светли шкафове, вградена техника. Анна се радваше на всяка промяна. Домът оживяваше, ставаше уютен, все повече „техен“.

Марко често канеше приятели. Сядаха в кухнята, пиеха бира, обсъждаха футбол или игри. Приятелите винаги се възхищаваха:
— Братле, ти си уцелил джакпота! Такъв апартамент, красива жена — голям късметлия.

Марко се усмихваше и не възразяваше. Анна чуваше тези разговори, но не се обиждаше. Апартаментът наистина беше хубав и да го споделя със съпруга си ѝ се струваше естествено.

Първите шест месеца минаха спокойно. Анна работеше от вкъщи, обикновено в кабинета пред компютъра, рисувайки проекти. Марко се прибираше късно, уморен, но доволен. Вечеряха заедно, гледаха сериали, говореха за плановете си за уикенда. Животът течеше равномерно, без конфликти.

Всичко се промени, когато майката на Марко започна да идва по-често.

Елизавета живееше в съседен квартал, в стар двустаен апартамент под наем, в който живееше от години. Преди идваше рядко — по празници или по специални поводи. След сватбата посещенията зачестиха.

В началото идваше с баници и сладкиши.
— Анче, опекох… Марко много обича ябълков щрудел.

Анна благодареше и слагаше чайника. Елизавета пиеше чай, след което ставаше и започваше да обикаля из апартамента.
— Колко е светло… Какво удобно разпределение. И ремонтът е съвсем нов — личи си, че е правен с вкус.

— Благодаря — отговаряше учтиво Анна.

Елизавета влизаше в спалнята, оглеждаше гардеробите, надникваше в кабинета.
— Това ли ти е работното място?
— Да, работя от вкъщи.
— Цяла стая за кабинет… Лукс.

Думите звучаха възхитено, но Анна усещаше нещо друго. Не завист — по-скоро хладна преценка. Все едно Елизавета наум пресмяташе квадратурата и възможностите.

Посещенията продължиха. Понякога свекървата идваше през деня, когато Марко го нямаше. Анна я пускаше, но вътрешното ѝ безпокойство растеше. Твърде много въпроси за площта, квартала, цените на имотите.

Един ден Елизавета спря до прозореца в кабинета.
— Хубава гледка. Тихо, зелено… Златно място.
— Родителите ми специално избраха този район.
— Значи апартаментът е от тях?
— Да.
— Късметлийка си, Анче. Не на всеки му се пада такова наследство.

Думата „късмет“ я проряза. Сякаш смъртта на родителите ѝ беше печалба.

Марко не обръщаше внимание на разпитите на майка си. Когато Анна се опитваше да говори за честите посещения, той махваше с ръка:
— Преувеличаваш. Просто ѝ е скучно.

Анна не настояваше.

Няколко месеца по-късно по-малката сестра на Марко — Клара — обяви годеж. Беше на двадесет и четири, работеше като мениджър и изкарваше малко. Годеникът ѝ, Лука, работеше на строеж. Двамата живееха под наем и едва свързваха двата края.

Сватбата беше скромна, в ресторант. Елизавета сияеше, вдигаше тостове, прегръщаше дъщеря си. Седмица по-късно се появи отново в дома на Анна и Марко. Без сладкиши. Със сериозно лице и чанта в ръка. Марко беше вкъщи, Анна приготвяше вечеря.

— Трябва да поговорим — каза Елизавета.

Седна на масата и извади документи. Анна остана права.

*

— За какво?
— За Клара. Тя и Лука имат проблем с жилището. Наемът е много скъп.

— Те са възрастни хора — каза внимателно Анна.

— Именно затова семейството трябва да си помага.

Анна се напрегна.
— И как предлагате да помогнем?

Елизавета се усмихна.
— Имате голям апартамент. Три стаи. Двама души. Малко излишно пространство.

— Излишно?

— Помислих си… може да се разменят жилищата — две по-малки. Едното за вас, другото за Клара. Вече сме разгледали варианти.

Анна почувства как въздухът ѝ не достига.
— Вие сериозно ли говорите?

— Напълно. А ако останат пари, бих искала да отида на санаториум — здравето ми не е цвете за мирисане.

— Това е моята квартира — каза тихо Анна.

— Но вие сте семейство. Всичко е общо.

— Не. Това е мое наследство.

— Каква е разликата? — сви рамене Елизавета.

Анна погледна към съпруга си.
— Марко?

Той помълча и каза:
— По принцип… идеята не е лоша.

В този момент Анна разбра — това е само началото.

— Тогава ме слушай внимателно, Марко… защото след думите ми няма да можеш да кажеш, че не си знаел.

В стаята се спусна тежка тишина. Елизавета леко вдигна брадичка. Марко гледаше в масата.

— Няма да разменям този апартамент — каза Анна спокойно, но твърдо. — Това е моят дом. Единственото, което ми остана от родителите ми.

— Драматизираш — изсумтя Елизавета. — Търсим разумно решение.

— Разумно за кого? — Анна я погледна право в очите. — Не и за мен.

— Можеш да бъдеш по-гъвкава — намеси се Марко.

Анна се усмихна горчиво.
— Майка ти дойде в моя дом с готов план как да се разпорежда с него. А ти го наричаш „разумно“.

Елизавета стана.
— Ясно. Докато беше удобно — всичко беше наред. А сега изведнъж „мое“.

— Няма да дам спомените си от родителите — отсече Анна.

— Марко, кажи ѝ нещо! — възмути се Елизавета.

*

Анна отиде до коридора, върна се с папка и я сложи на масата.
— Ето документите. Собственик съм аз. Това не е съпружеска собственост.

Елизавета пребледня.
— Ти всичко си предвидила?

— Просто мисля предварително.

— Значи никакъв компромис? — попита Марко.

— Не. Защото компромисът означава и двете страни да губят. А тук губя само аз.

Елизавета излезе, тръшвайки вратата. Марко остана.

— Ти съсипа всичко — каза тихо.

— Не — отвърна Анна. — Просто отказах да бъда удобна.

Същата вечер Марко си тръгна. Две седмици по-късно се върна за вещите си. Разводът мина бързо. Без битки. Без делба.

Вечерта Анна отвори прозорците. Пусна светлината и въздуха вътре. Този дом отново беше само неин.

Понякога да загубиш съпруг означава най-накрая да спреш да губиш себе си.