Елиза сложи децата да спят и отиде в кухнята да си направи чай. Леонард още не се беше върнал. През последните дни беше толкова затрупан със задачи, че често оставаше до късно. Елиза го съжаляваше и се стараеше да му спести колкото може повече домашни грижи. В крайна сметка той единствен издържаше цялото семейство.

Още след сватбата двамата бяха решили: тя ще се грижи за дома и за бъдещите им деца, а Леонард ще осигурява финансова стабилност. Така едно след друго се появиха три малки деца. Леонард всеки път сияеше от щастие и настояваше, че не смята да спира дотук.

Но Елиза беше изморена — безкрайни пелени, адаптирани млека и нощи без сън. Реши, че има нужда от почивка.

Леонард се върна доста след полунощ, леко пиян. На въпроса защо е закъснял, отговори:

— Елиза, толкова се затворихме в работа, че трябваше малко да се разтоварим.

— Скъпи! — усмихна се тя. — Да ти приготвя нещо?

— Не, не. Изядох някакви пилешки крилца, изгубих апетит. Отивам да спя.

Наближаваше нейният рожден ден. Елиза помоли майка си да остане с децата и замина за търговския център. Искаше да отбележи деня по специален начин — романтична вечеря само двамата. Майка ѝ веднага се съгласи да гледа малчуганите.

*

Освен хранителни покупки и подаръци, Елиза реши да вземе нещо и за себе си. Отдавна не си беше купувала дрехи — беше ѝ неудобно да иска от Леонард пари, а и нямаше къде да носи нещо по-изискано. Последно беше взела домашен екип, но за планираната вечер той изобщо не ставаше. Влезе в един бутик, избра няколко рокли и влезе в пробната.

Пробваше втората рокля, когато от съседната кабина чу познатия глас на мъжа си:

— Ммм, нямам търпение да те съблека!

Последва звънък женски смях.

— Малко търпение, сладки! Отиди първо да избереш подарък за жена си!

— За какво ѝ е? Тя живее само за децата. За тях няма значение как е облечена — важното е да ги нахрани, преоблече и събере играчките! Ще ѝ купя мултикукър! Или хлебопекарна — нека се радва!

Елиза усети как ледена вълна я пронизва. Ръцете ѝ продължаваха механично да оправят роклята, но вниманието ѝ беше вперено в гласовете.

— А ако попита къде са парите? Мултикукърът и хлебопекарната не струват чак толкова — хихикна момичето.

— Защо трябва да ѝ се обяснявам? Аз работя, тя стои у дома! Давам ѝ точно определена сума за домакинството — и това е! Даже трябва да ми благодари!

Гласовете се отдалечиха. Елиза внимателно надникна и видя мъжа си на касата, плащащ покупките си редом с русокоса жена. След това я целуна открито — точно пред продавачката.

— Всичко наред ли е? — попита жената, виждайки лицето на Елиза.

— Да, да, всичко е наред! — отвърна тя и върна роклите.

Вкъщи Елиза изпрати майка си и сложи децата да спят. Седна на масата и се опита да подреди мислите си. Не ставаше дума само за изневяра, а за презрение — към нея, към труда ѝ, към живота, който беше посветила на семейството. В един миг всичко, което беше градила с години, се срина.

Първият импулс беше да побегне и веднага да подаде молба за развод. Но се спря.

*

„Ако се разведа, той ще отиде при русокосата. А аз ще остана с три деца и почти без доходи. Издръжка? Жълти стотинки… С какво ще живеем?“

До вечерта вече имаше решение.

Леонард се върна по-рано — „от работа“, както твърдеше. Елиза не чувстваше вече нито болка, нито любов — само празнота.

На следващия ден тя подготви CV-то си и го изпрати до няколко компании. Дните се влачеха бавно. Всяка сутрин проверяваше пощата. Най-накрая получи покана за интервю — в същата фирма, в която работеше Леонард.

Майка ѝ отново се съгласи да гледа децата. След дълъг разговор ѝ предложиха добра позиция с гъвкаво работно време. Заплатата беше скромна, но достатъчна за нея и децата.

Когато се прибра у дома, Елиза сияеше. Майка ѝ веднага разбра защо.

— Мамо, Леонард ми изневерява! — каза Елиза почти с облекчение.

Разказа ѝ всичко.

— Подавам молба за развод! А освен това започвам работа — с гъвкаво време. Ще подам документи за детската градина, а когато тръгнат всички, ще работя на пълен работен ден.

— Добре. Няма да те разубеждавам. Изневярата не се прощава. Ще ти помагам с децата.

— Благодаря ти, мамо! — прегърна я Елиза.

В навечерието на рождения ѝ ден Леонард пак се прибра късно.

— Елиза, пак се засядохме с момчетата…

*

Елиза бавно остави чашата на масата и погледна Леонард толкова спокойно, че той изгуби думите си. Някога тя питаше, тревожеше се… а сега — нищо. Никакъв интерес.

— Ти изобщо слушаш ли ме? — изръмжа раздразнено той.

— Разбира се — отвърна тя тихо. — Засядали сте — ясно.

Той се намръщи. Тази ледена учтивост го изкарваше от равновесие повече от всяка кавга.

— Не си ли ядосана?

— А трябва ли? — попита тя без емоция.

На следващата сутрин Елиза умишлено не го събуди. Облече децата, излезе с тях и остави бележка: „Ние сме при мама“.

Подаде документите за детската градина и подписа трудовия договор. За първи път от години дишаше свободно.

Когато се прибра, Леонард седеше в кухнята — пребледнял, напрегнат, разгневен.

— Къде беше?! Събуждам се и домът е празен! Нормално ли ти се струва това?!

— Много нормално — каза спокойно. — Вече не съм длъжна да те чакам.

— Какво означава това?! — извика той. — Държиш се… странно!

— Странно ли? — леко се усмихна тя. — Обикновено жените плачат, когато разберат, че мъжът им изневерява. Аз не. Аз си правя изводи.

Столът изскърца — той рязко се изправи.

*

— Каква изневяра?! Полудя ли?!

— Леонард — погледна го право в очите — бях в пробната. Чух всичко. И видях.

Той застина. Въздухът натежа като камък.

— Елиза… това… не е това, което мислиш…

— Недей. — Тя вдигна ръка. — Вече не ме интересува.

Една-единствена фраза — по-болезнена от крясък.

През следващите дни Леонард правеше всичко възможно да си върне контролa. Прибираше се по-рано, говореше ѝ, шегуваше се… Без резултат. Стената от дистанция беше непробиваема.

Няколко дни по-късно, връщайки се от работа, видя плик на масата.

Молба за развод.
Отдолу — нейният подпис.

Не чу кога тя влезе. Усети само спокойния ѝ, решителен поглед.

— Елиза… не го прави. Децата… семейството… ние…

— Ти избра първи. И не избра семейството.

Той направи крачка, но тя се отдръпна.

— Аз не съм вещ. Не съм сянка. Не съм безплатна домашна помощница. Сам каза: „Тя живее само за децата“.
— От днес ще живея и за себе си.

*

Той прикри лицето си с ръце.

— Ще поправя всичко… моля те…

— Късно е. Утре се местя при мама, докато всичко се уреди.

Тя тръгна към вратата. Светлината от антрето огряваше раменете ѝ като знак за ново начало.

На самия праг се обърна:

— Семейството не е този, който носи парите. А този, който носи уважението.

След време съдът официално разтрогна брака. Леонард — отслабнал, сломен. Елиза — спокойна, уверена.

След заседанието той опита да ѝ каже нещо, но тя само кимна:

— Благодаря, че дойде. Можеш да виждаш децата през уикендите. Ще уточним по съобщения.

Тя се обърна и си тръгна, без да погледне назад.

А той я гледаше как си отива, осъзнавайки най-тежката истина:

Любовницата беше кратка забава.
Елиза — единственото истинско съкровище, което някога бе имал.
И което бе загубил завинаги.