Клара режеше зеленчуци за салатите, когато входната врата се хлопна рязко. Тя подскочи — съпругът ѝ се беше прибрал по-рано от обикновено. Избърса ръцете си в кухненската кърпа и излезе в коридора.

Мартин стоеше до закачалката и сваляше якето си. Лицето му беше напрегнато, раздразнено.

— Чия е колата пред портата? — попита той вместо поздрав.

— На Ема. Дойде да ми помогне с готвенето.

— С какво готвене?

— Утре ми е рожденият ден, помниш ли? Момичетата ще дойдат вечерта, ще поседнем.

Мартин мълчаливо влезе в кухнята и надникна в тенджерите. Ема седеше на масата и режеше зеленчуци. Като го видя, се усмихна:

— Здрасти, Мартин.

Той не отговори. Погледна първо жена си, после отново приятелката ѝ.

— Клара, излез за малко.

В коридора той притвори вратата и понижи глас:

— Какви са тези „момичета“? Защо разбирам сега?

— Казах ти миналата седмица. Ти каза, че е добре.

— Не си спомням.

— Гледаше футбол. Дойдох и ти казах за рождения ден. Ти кимна.

— Значи не съм чул. Отмени го.

Клара за миг си помисли, че не е чула правилно.

— Какво да отменя?

— Сбирките си. Не искам да виждам приятелките ти тук.

— Мартин, това е моят рожден ден. Имам право да поканя приятели.

— Не и в моя дом.

Вътре в Клара нещо се скъса. Не беше за първи път той да нарича къщата „негова“, но досега тя мълчеше. Този път не можа.

*

— Това не е твоят дом, Мартин. Баща ми го купи за мен.

— И какво от това? Ние сме семейство. Всичко е общо.

— Къщата е на мое име. Това беше подарък. Лична собственост.

Мартин присви очи.

— Ще ме поучаваш със закони ли?

— Казвам фактите. Баща ми подари къщата на мен. Ти живееш тук, защото си ми съпруг. Но стопанката съм аз.

— Стопанка — изсмя се той. — Докато аз работя и изкарвам пари?

— Аз също работя.

— На половин работен ден в детска градина? Това не е сериозно.

Клара стисна устни. Да, работеше на половин ден — по собствен избор, за да е повече с дъщеря си. Мартин тогава се беше съгласил. Или поне така беше казал.

— Нека не се караме — каза тя по-тихо. — Имам рожден ден. Искам да го отпразнувам с приятелките си.

— Не е нормално в къщата да влизат чужди хора без мое разрешение.

— Те не са чужди. Познавам ги от студентските години.

— Не ми харесват. Особено Ема. Винаги гледа отвисоко.

— Тя просто е директна.

— Тя е надменна. И твоята София е същата. И Лора. Все шушукат и се кикотят. Не ми трябва това в моя дом.

— В моя дом — спокойно го поправи Клара.

Мартин пристъпи по-близо. Сянката му надвисна над нея.

— Не ме интересува на кого са документите. Аз живея тук, плащам сметките, оправям всичко. Аз съм стопанинът. И казах — никакви приятелки.

Вратата на кухнята се открехна и се показа Ема. Беше ясно — беше чула всичко.

— Клара… май ще си тръгна.

— Не, остани.

— Наистина, неудобно ми е…

— Остани — повтори твърдо Клара и се обърна към съпруга си. — Мартин, иди в спалнята. Ще говорим по-късно.

— Ще говорим сега.

— Не. Сега имам гост и няма да правя сцени.

Той я гледа няколко секунди, после рязко се обърна и си тръгна. Вратата на спалнята се хлопна.

Клара се върна в кухнята. Ръцете ѝ трепереха, когато отново хвана ножа.

— Може би наистина да го отмениш? — прошепна Ема. — Не искам да съм причина за проблеми.

— Не е заради теб. И няма да отменя нищо. Това е моят рожден ден. Моят дом.

— А Мартин?

— Ще преживее.

Ема замълча, после тихо попита:

— Клара… при вас всичко наред ли е?

Клара не отговори. И тя самата не знаеше. Последните години Мартин ставаше все по-контролиращ. Първо тя го оправдаваше със стрес. После просто свикна.

Но днес нещо се пречупи. Може би защото беше нейният рожден ден. А може би защото повече не можеше да мълчи.

*

Мартин дълго мълча. Тишината в стаята беше плътна.

— Гониш ме ли? — попита накрая.

— Предлагам ти да се замислиш — отвърна спокойно Клара. — За нас.

— Много удобно — изсмя се криво той. — Къщата е твоя, правилата са твои, а аз съм просто квартирант?

— Сам се направи такъв.

— Разбиваш семейството заради някакви сбирки?

— Не заради сбирки. А заради отношението.

— Някой трябва да командва!

— Не. Някой трябва да уважава.

За първи път той изглеждаше не ядосан, а объркан.

— И какво следва?

— Утре приятелките ми ще дойдат. Можеш да останеш и да се държиш като мой съпруг. Или можеш да си тръгнеш. Без ултиматуми.

— Поставяш ми условия?

— Поставям граници.

Нощта прекараха в различни стаи. Сутринта Мартин излезе мълчаливо.

Вечерта къщата се изпълни със смях. София донесе торта, Лора — вино, Ема — цветя. Клара се смееше и за първи път отдавна се чувстваше себе си.

— Променила си се — каза София. — Сякаш си се изправила.

— Просто си спомних коя съм.

Мартин се върна, когато гостите си тръгваха. Погледна масата.

— Беше ли хубаво? — попита тихо.

— Да.

След малко излезе с пътна чанта.

— Ще остана при брат ми. И двамата имаме нужда от време.

— Така е.

— Ти се промени.

— Не — отвърна Клара. — Просто спрях да бъда удобна.

Вратата се затвори тихо.

Клара застана до прозореца. Къщата беше спокойна и здрава. Същата като онзи ден, когато баща ѝ ѝ подаде ключовете и каза:
„Това е твоето място. Тук винаги ще си у дома.“

И за първи път от дълго време тя усети:
тя наистина беше у дома.