Марияна Енева, разположена на дивана като на трон, лениво разбъркваше чая си. Пръстите ѝ, отрупани с масивни блестящи пръстени, проблясваха в топлата светлина на лампата. На коленете ѝ лежеше разтворено списание, но очите ѝ — присвити и пронизващи — не следяха модата, а всеки жест на Елена.

Елена за пореден път се мъчеше да закопчае стария цип на износената си чанта, от която стърчаха дрехи. Искаше просто да приключи, да спре да усеща онзи настойчив, оценяващ поглед. Откакто Марияна — свекървата, а в мислите на Елена „Генералът по пантофи“ — благоволи да се „нанесе временно“, спокойствието изчезна от дома.

— Еленче — гласът на Марияна скърцаше като ръждив панти — май пак си забравила да избършеш праха от рамката на скрина. Там е снимката на покойния ми съпруг, Бог да го прости. Толкова ли е трудно човек да покаже малко уважение?

Елена стисна устни. Бършеше тази рамка всеки ден, понякога по три пъти, но свекървата винаги намираше повод да я жегне.

— Сега ще го направя, госпожо Марияна — отвърна тихо, без да се обръща.

— Отлично — кимна другата, отпивайки от чая. — Защото Петър казва, че напоследък изобщо не се грижиш за дома.

Петър… Нейният съпруг, който напоследък напълно живееше под влиянието на майка си. Всяка нейна дума, всяко оплакване — и той вече повтаряше като папагал: „Елена, мама каза…“.

*

Най-после ципът поддаде. Елена вдигна глава и видя в антрето якето на Петър, а до него — захвърлените му маратонки. Спомни си разговора от предната вечер.

— Пепи, нали майка ти утре заминава? — попита плахо тя в леглото.

— Ами… — той се почеса по врата. — Казва, че ще остане още една седмица, нещо не ѝ било готово.

— Какво не е готово? — учуди се Елена.

— Не знам, някакъв документ.

— Пепи, тя живее у нас вече месец! Обеща ми максимум две седмици!

Той се обърна към стената.

— Какво да направя? Няма къде да отиде. Това е майка ми.

Думата „майка“ прозвуча като присъда.

На следващата сутрин Елена се събуди от миризмата на загоряло. В кухнята Марияна се опитваше да изпържи яйца, но на тигана лежеше черна, пушеща маса.

— Добро утро, Еленче! — весело извика свекървата. — Исках да те разтоваря, но явно не се справих. Ти сигурно си свикнала с модерната си печка, на нас — възрастните — ни е по-трудно.

Елена отвори прозореца, за да влезе въздух. Искаше ѝ се да закрещи — печката беше на десет години и нямаше нищо „модерно“ в нея.

— Госпожо Марияна, обикновено аз готвя — каза спокойно тя.

— Моля ти се, исках да ти направя нещо приятно! — махна с ръка свекървата.
— Пепи, ела да ядеш! — извика като стопанка на къщата.

*

Петър влезе, повдигна вежди.

— Уф, мамо, нещо е загоряло!

— Всичко е заради жена ти — не ме е научила — отвърна Марияна.

Елена усети как вълна от яд преминава през тялото ѝ, но Петър само сви рамене:

— Мамо, спокойно, Елена после ще сготви.

Така минаха още няколко дни. Петър все по-често „оставаше на работа“, оставяйки Елена насаме с Генерала.

— Еленче, би ли могла… — започна Марияна, но Елена я прекъсна.

— Госпожо Марияна, трябва да поговорим.

— Какво да крием? — ухили се свекървата. — Пепи, ела, жена ти пак нещо е намислила!

Петър влезе, почесвайки се по врата.

— Какво се случва?

— Случва се това — каза спокойно Елена — че вашата майка смята да живее тук още месец, ако не и повече.

— Елена, тя няма къде да… — започна той.

— А аз къде да отида? — прекъсна го. — Животът ми се превърна в казарма. Не мога спокойно да бъда в собствения си дом — пипат ми вещите, подиграват привичките ми.

— Недей да преувеличаваш, ние сме семейство! — намеси се Марияна.

— Аз и Петър сме семейство — отсече Елена. — А вие сте неговата майка. И между нас има граници.

— Граници?! — изсмя се Марияна. — Какви глупости! В семейството няма граници!…

В стаята се спусна тягостна, наелектризирана тишина.

*

Петър погледна ту към майка си, ту към Елена — сякаш за първи път виждаше пропастта, зейнала между тях. Но както винаги — вместо да заеме позиция — той направи крачка назад.

— Елена… — започна, но гласът му се пречупи. — Хайде да не усложняваме…

— Не аз усложнявам, Пепи — погледът ѝ беше твърд. — Твоята майка живее тук месец, нарушава всяка моя граница. Каза ми: две седмици. Обеща.

Марияна изсумтя презрително.

— Разбира се! Всички са виновни, само не ти, Еленче. Малко характер да имаше — нямаше да има такива драми.

— Това е моят дом — повиши глас Елена. — И няма да продължавам да живея в страх, че някой рови в шкафовете ми, критикува вещите ми, храната ми, живота ми!

Ръцете ѝ трепереха, сърцето блъскаше в гърдите ѝ. Търпяла беше прекалено дълго.

— Пепи — каза твърдо — кажи ясно. Тя заминава ли?

Тишината натежа като камък.

Накрая Петър направи крачка към майка си.

— Мамо… може би е най-добре да се прибереш у дома. Ще ти помогнем. Ще организирам превоз, ще уредим документите…

*

— Ти посмя? — просъска Марияна, скачайки на крака. — След всичко, което съм направила за теб? И сега някакво младо момиче…

— Не ви позволявам да говорите така! — Елена дори се изненада от силата в гласа си. — Аз съм неговата съпруга. И ако уважавате сина си — уважавате и избора му.

Марияна побледня. Очите ѝ се стрелкаха нервно — раздразнени, объркани, почти уплашени.

— Пепи… — прошепна изтънено. — Няма да изгониш собствената си майка?

Петър преглътна тежко.

— Мамо, никой не те гони. Но… ние имаме собствено семейство. Трябва да живеем сами. Винаги си казвала, че искаш спокойствие. Имаш си жилище. И не си сама.

Марияна се отпусна обратно на дивана — сякаш всичко в нея рухна.

— Значи така… — прошепна. — Значи тя победи.

Елена пое дълбоко дъх. Не от радост — от освобождение. Отиде до прозореца и го отвори широко. Студеният въздух нахлу, сякаш носеше ново начало.

Петър се приближи и докосна рамото ѝ.

— Извинявай. Наистина не виждах колко ти е тежко. Мислех, че ще отмине…

— Нищо не отминава само, Пепи — каза тихо тя. — Но е добре, че разбра. Сега може да поправим всичко.

*

След час куфарът на Марияна бе готов. Петър извика такси и ѝ помогна да слезе с багажа. Тя тръгна без да се сбогува, но по лицето ѝ личеше, че тази загуба ще горчи дълго.

Когато вратата най-после се затвори, в апартамента се настани тишина — истинска, чиста, почти необичайна. Елена се усмихна за първи път от седмици.

— Справихме се — прошепна тя.

Петър я прегърна внимателно.

— Не ние, Ели. Ти. А аз… май най-накрая пораснах.

И тогава Елена почувства, че домът им отново е техен. А любовта им — най-после може да диша.