— Ти изобщо разбираш ли, че се държиш като завоевателка?! — гласът на Марияна Францова, майката на Александър, разряза кухнята като тъпа ножовка.

Елина дори не трепна. Стоеше до печката, разбъркваше макароните и мислеше единствено, че ще е жалко, ако се разварят. Но Марияна не беше дошла заради вечерята — това беше ясно още от първата секунда. Погледът ѝ… онзи студен, впиващ се, сякаш избира къде най-болезнено да удари.

— Добър вечер — отвърна Елина, без да се обръща. — Разбирам, че вече знаете.
— Разбира се, че знам! — свекървата се стовари на стола и шумно въздъхна, сякаш е мъченица от световен мащаб. — Щом в семейството изплуват такива пари, аз съм първата, която научава. И какъв цирк е това? Защо са попаднали у теб?

Елина сложи капака, избърса си ръцете в кърпата и едва тогава се обърна.
— И аз бих искала да знам — каза спокойно. — Но дядо избра мен. Харесва ли ви или не.

Марияна театрално извъртя очи.
— Какво е видял в теб? Ти си… обикновена. Нито семейство, нито връзки, нито подкрепа. Една скромна девойка… беше — изгледа я подозрително. — А сега си въобразяваш, че тук командваш.

— Не съм си въобразила нищо — отвърна Елина. — Просто няма да обсъждам нещо, което не ме засяга.
— Как да не те засяга?! — удари с пръсти по масата свекървата. — Парите трябва да са семейни! Длъжна си да споделиш! Даже не искаш да говориш?!
— Не — отряза Елина. — Не искам.

Но вътре в нея проблясна онова познато чувство — стегнато, задушаващо. Пет години го носеше. Несигурност, примесена с раздразнение. Желание да мълчи, за да няма скандал, и в същото време — ярост, че изобщо трябва да мълчи.

*

Но днес беше различно.

Днес тя имаше свои пари. Своя увереност. Свои планове.

— Държиш се неправилно — продължи Марияна с назидателен тон. — В семейството се помага.
— Помагам на моето семейство — сложи длани на плота Елина. — На Александър. На себе си. На нашия живот. Останалото не е моя работа.

Мълчание — гъсто, натежало, сякаш стените бяха спрели да дишат.

— А Матео? — попита Марияна, сякаш чете списък на онеправданите. — Матео има нужда от жилище! Живее под наем! А Деян? Деян мечтае за кола! И аз! Десет години събирам за ремонт!
— Това са ваши желания — отвърна спокойно Елина. — Всеки има свои.
— Еегоистка си! — изправи се рязко свекървата. — Държиш се за тези пари, сякаш законно ти принадлежат!
— Законно ми принадлежат — напомни хладно Елина. — Завещанието е официален документ.
— Ох, стига с тези умни думи — отмахна се Марияна. — Дядо просто… се е объркал. Не е разбирал на кого оставя.

Елина се засмя — кратко, остро, сякаш самата тя се изненада.
— Объркал? В завещанието пише: „На единствения човек, който никога не ми е поискал пари“. Дядо знаеше какво прави.

Лицето на Марияна се изкриви болезнено.
— Значи според твоя дядо аз съм просякиня?
— Вие го казахте, не аз — вдигна рамене Елина.

Свекървата грабна чантата си и се запъти към вратата.
— Ще съжаляваш! — изсъска. — Всичко ще кажа на Александър! Ще видим какво ще каже.

Вратата се тръшна, сервизът в сушилката подскочи.

Елина бавно издиша. Знаеше — това е само началото.

Александър се върна уморен, с торба покупки.
— Мама звъня — каза, още със свалени обувки. — Крещя така, че едва не изключих телефона. Казала, че си я унижила и изгонила.

Елина седна срещу него.
— Хайде, кажи ми какво стана — помоли той.

Тя му разказа всичко. До последната дума. Лицето му се променяше — гняв, изненада, умора.

*

— Каза, че трябва да помогнеш на Матео?
— Да.
— И на Деян?
— Ммм.
— И на нея?
— О, да.

Александър разтърка челото си.
— Пълен абсурд.
— Мислиш ли, че трябва да се разделя с тях? — попита тихо.

Погледна я, сякаш пита най-очевидното нещо на света.
— Елина, ако искаш купи си златен батут — това са твои пари. На никого нищо не дължиш.

Смехът ѝ излезе сам — нервен, но облекчен.

— Помислих, че ще застанеш на нейна страна.
— Ще застана — изсмя се той. — Когато полудея напълно.

Но спокойствието не трая дълго.

Следващите дни бяха като обсадa.

Звъня Матео.
Звъня Деян.
Писа лелята на Александър.
Писа и някаква далечна роднина, която Елина беше виждала веднъж на сватбата.

А Марияна звъня на сина си ежедневно — с оплаквания, упреци, намеци.

Елина мълчеше.
И не отстъпваше.

Паралелно с това животът ѝ се променяше. На сметката ѝ лежеше огромна сума. Свобода. Възможност.

Шест години работеше в туризма. Познаваше пазара. Клиентите. Трикoвете. Лъжливите оферти. И истинските нужди.

Един ден, докато подреждаше документи, мисълта я удари като искра:
„Мога да открия собствено туристическо бюро. Имам пари. Имам знания.“

Каза го вечерта на Александър.
— Направи го — отвърна той. — Аз съм с теб.

И колелото се завъртя. Офис. Договор. Лого. Сайт. Първи клиент. Първи отказ. Първа безсънна нощ. Първа продажба.

Но семейството на Александър…
Не се отказа.

В началото на март, когато снегът още се сипеше сутрин, телефонът ѝ иззвъня.

Марияна.

— Елина — гласът беше странно равен. — Трябва да се видим.
— Защо?
— Да поговорим. Не съм ти враг. Аз съм майката на мъжа ти.
— Добре. Тази вечер. У нас.

Студена тежест се надигна в гърдите ѝ.

Нямаше да е лесно.

*

Елина се прибра по-рано. Искaше да се подготви, но щом затвори вратата, познатата тежест отново легна върху раменете ѝ. В кухнята светеше — Александър я чакаше.

— Ще дойде ли?
— Да. В осем.

Но в осем никой не дойде.
В осем и десет — пак не.
Едва в осем и двайсет вратата се отвори шумно и настъпателно.

Марияна влезе с изправен гръб, стиснати устни и тъмно палто.
— Добър вечер — каза, без да звучи вечерно.

Седна на ръба на дивана и впери поглед в Елина.

— Трябва да изясним всичко — започна. — Не искам да живеем във война.
— Добре. Кажете какво искате — отвърна Елина.

Марияна стисна ръцете си.
— Искам… да разбереш, че семейството е отговорност. Задължения. Трябва да мислиш и за нашите нужди.
— Мисля за моите — и за Александър — каза спокойно Елина. — Това е нашето семейство.

— А Матео?
— Не.
— А Деян?
— Не.

„Не“ се блъсна в тишината като удар.

Марияна се пресегна към чантата си, извади тънка папка и я сложи на масата.

*

— Какво е това? — попита Елина.
— Документи — каза бавно свекървата. — Реших да прехвърля моята гарсониера на Матео. Ако толкова има нужда. Ти нямаш нищо общо.

Елина отвори папката — оценки, проект за дарение, заявление.

— Сериозно ли сте?
— Да — каза Марияна, уморено, но твърдо. — Цял живот нося всички на гърба си. Сега разбирам — не всички са длъжни да носят това с мен. Най-малко ти.

Александър сложи ръка на рамото ѝ.
— Мамо, правилно постъпваш.

Марияна кимна.
— Но искам да знам нещо, Елина. Няма да се обърнеш срещу Александър, нали? Не срещу нас — срещу него.

Елина се доближи.
— Никога няма да се обърна срещу него. Но никой няма да управлява живота ни. Ако това го приемате — няма конфликт.

Марияна дълго я гледа.
После — за първи път — леко се усмихна.

*

След като тя си тръгна, Александър прегърна Елина.
— Справи се.
— Справихме се — поправи го тя.

— Значи оттук нататък ще е спокойно?
— Не. Оттук нататък е живот. А той винаги шуми.

Но за пръв път от дълго време тя не се страхуваше.
Имаше мъж до себе си.
Работа, която сама беше създала.
И граници, които умееше да защитава.

Това беше нейното наследство.
Най-ценното, което можеше да получи — и да запази.