— Е, честито, Мариана, вече си богата наследница — Виктор се отпусна назад в креслото и се разсмя толкова силно, че нотариусът се намръщи. — Пили и стари рендета си получила. Можеш да отвориш работилница или да ги дадеш за скрап, ако имаш късмет.

— Виктор, недей да ме разсмиваш — Анжелика закри устата си с ръка, но смехът пак си проби път между пръстите ѝ. — Представям си как ще се мъкне из града с този сандък. Мариана, да ти повикаме ли хамали? Или сама ще се справиш с богатството си?

Ноктите ѝ бяха лакирани в яркорозово, косата — оформена на меки букли, а от нея се носеше натрапчиво сладък парфюм. Тя се притискаше демонстративно до Виктор, показвайки принадлежност. Мариана седеше срещу тях със старо сиво палто, ръцете ѝ бяха положени в скута. Гледаше през прозореца, където ноемврийският дъжд размиваше града в безформено сиво петно, и мълчеше.

Нотариусът се изкашля и отново се наведе над документите.

— Съгласно завещанието, на Виктор се полагат къщата с дворно място и средствата по сметката на покойния. На Мариана — дървен сандък с инструменти и запечатано писмо. Писмото трябва да бъде отворено тук, в присъствието на всички страни.

— А това за какво е? — Виктор вече разлистваше документите за къщата, плъзгайки пръст по редовете. — Какво пък е това писмо? Баща ми на стари години съвсем ли е превъртял?

*

— Такава е била волята на покойния — нотариусът подаде на Мариана пожълтелия плик със сургучен печат.

Анжелика прошепна нещо в ухото на Виктор и той се усмихна криво, кимна. Тя продължи, този път по-високо:

— Витенце, хайде да продадем къщата веднага. Ще стигнат за апартамент в центъра, ще остане и за кола. Или направо да заминем някъде на море — там имотите само поскъпват.

Мариана разчупи печата и разгъна листа. Почеркът на свекъра ѝ беше едър, неравен, буквите сякаш подскачаха. Първият ред я удари като в слънчевия сплит — пред очите ѝ притъмня.

„Мариана, знаех всичко. За Анжелика. За това как той те напусна, докато аз още лежах жив в леглото. За това как ти носеше последните си пари за лекарствата ми, а той обикаляше ресторанти с новата си пасия.“

Листът потрепери в ръцете ѝ. В стаята настъпи такава тишина, че се чуваха капките дъжд, удрящи се в перваза. Анжелика спря да се усмихва, устните ѝ побеляха. Виктор рязко вдигна глава.

— Какво пише там? — попита дрезгаво.

Мариана вдигна поглед — спокоен, студен — и бавно сгъна писмото.

— Сигурен ли си, че искаш да чета нататък на глас? — каза тихо. — Защото следващият ред започва така:
„А сега — за къщата и за парите…“

*

— Чети — отсече Виктор и се изправи в стола си. — Стига си правила сцени.

Анжелика потрепери, сякаш искаше да го спре, но вече беше късно.

Мариана отново разгъна листа. Сега ръцете ѝ бяха спокойни — треперенето беше изчезнало, сякаш с първия ред си беше отишъл и последният ѝ страх.

„Къщата, която сега смяташ за своя, беше записана на мое име само формално. Земята под нея купих с твоите пари, Мариана. Същите, които ми превеждаше всеки месец, докато синът ми ‘се търсеше’ и харчеше заплатата си за вечери и подаръци. Всички доказателства се намират в документите, скрити в сандъка — под двойното дъно.“

Виктор пребледня.

— Какви глупости… — нервно се засмя. — Няма никакво двойно дъно. Този сандък е боклук.

Нотариусът бавно вдигна поглед.

— В приложението към завещанието изрично е посочено: „При съмнение сандъкът да бъде отворен в присъствието на нотариус“.

*

Анжелика рязко се отдръпна от Виктор.

— Ти каза, че всичко е чисто… — прошепна тя. — Че къщата е твоя.

Мариана продължи да чете, без да поглежда никого:

„Парите по сметката, за която той няма представа, съм записал на теб. Открих я в деня, в който каза, че ‘семейството е товар’. Всички данни са в документите. И още нещо: сандъкът не е за инструменти. Той е за памет. И за справедливост.“

— Това е фалшификат! — изкрещя Виктор.

— Господин Виктор — каза студено нотариусът. — Моля, седнете.

— И… колко има там? — попита тихо Анжелика.

— Достатъчно — отговори спокойно Мариана. — За лекарствата. За къщата. И за годините мълчание.

Нотариусът потвърди данните.

Анжелика грабна чантата си.

*

— Трябва да изляза.

Вратата се затвори със сух трясък.

— Наследството влиза в сила от днес — каза нотариусът.

Мариана стана, облече палтото си и се спря до Виктор.

— Смееше се на сандъка — каза тихо. — А той се оказа по-тежък от всичко, което някога си държал в ръцете си.

И добави вече на вратата, без да се обръща:

— Защото празен от него ще излезеш ти.