— Маргарита, струва ми се, че сте се объркали. Това е моя собственост, не принадлежи на вашия син — гласът на Анна звънтеше от леденото ѝ спокойствие, макар че вътре всичко кипеше като в прегрял котел.

— Какво значи „твоя“? — свекървата замръзна с руло тапети в ръцете, сякаш я бяха ударили с чувал прах. — В законен брак сте! Всичко е общо! И изобщо, Томас тук си късаше гърба, копаеше лехи! А ти, голямата работа, само идваше с колата да командваш.

В стаята се носеше миризма на застояло, евтино разтворимо кафе и чужд парфюм — натрапчиво сладък, от който гърлото дращеше. Анна огледа любимата си всекидневна. На дивана ѝ, купен с премия, се беше излегнала зълвата Лаура, лениво разлиствайки списание. Самият Томас стоеше до прозореца и се преструваше, че пейзажът навън го интересува повече от надигащата се буря.

— Лехи, казвате? — Анна се усмихна и хвърли чантата си на креслото. — Томас за три години тук е палил само барбекю — и то два пъти се изгори. А тази къща, Маргарита, е купена с парите от продажбата на апартамента на баба ми. И е оформена на мое име. Лично на мое.

Лаура изфуча, без да вдигне очи от списанието:
— Айде, Анна, не започвай. Мама реши, че ще живеем тук през лятото с децата. Ти работиш, все те няма, а на децата им трябва въздух. И между другото, старите пердета вече ги изхвърлихме. Бяха ужасни.

Пред очите на Анна притъмня. Тези пердета ги беше бродирала майка ѝ, която почина преди половин година. Това не беше просто плат — това беше памет. А тези хора… ги бяха изхвърлили като парцал.

*

— Вън, — каза тихо Анна.

— Какво? — Томас най-сетне се обърна. Лицето му изразяваше онази смес от уплаха и наглост, типична за хора, които са свикнали да се крият зад чужди гърбове.

— Вън оттук. И тримата. Имате десет минути да си съберете багажа. Ако след десет минути още сте тук, викам полиция.

Маргарита почервеня, вратът ѝ се изду като на пуйка.
— Гониш мъжа си? Гониш майка му? Как те търпи земята! Томас, кажи ѝ! Мъж ли си или какво? Това е и твоят дом!

Томас пое въздух, готвейки се да изрече обичайната си тирада за егоистичната жена, но в този момент входната врата се отвори с трясък, от който стъклата издрънчаха.

На прага стоеше чичо Роберт. Двуметров, побелял, с лице, сякаш изсечено от гранит, и очи, в които играеха весели искри. В ръцете си държеше дебела папка и лост. Трийсет години беше работил като адвокат по граждански дела, а на пенсия се забавляваше, тормозейки домоуправата за всяка невърната крушка.

— Добър вечер, господа! — прогърмя той с бас. — Гледам, непозната кола пред портата, бронята вързана с тел. Викам си — роднините са дошли. Анна, не те ли тормозят? Минавах наблизо и реших да надникна.

Лаура веднага прибра краката си. От Томас не се страхуваше, Анна презираше, но от чичо Роберт в това семейство се страхуваха дори хлебарките.

— Господин Роберт, — започна Маргарита с мазен тон, — като юрист трябва да разбирате. Семейството се разпада! Анна ни изхвърля на улицата, а ние, между другото, искахме да направим ремонт. Ето, тапети купихме…

— Тапети? — Роберт повдигна рулото. — Хартиени? Най-евтините? Да ги лепите върху декоративна мазилка? Това е вандализъм, госпожо. Повреждане на чуждо имущество.

Той хвърли тапетите обратно на масата и се обърна към Томас:
— Значи така, зетко. Имам прясно удостоверение за собственост. Собственик — Анна Уилямс. Основание — дарение на парични средства от баща ѝ, нотариално заверено, плюс договор за покупко-продажба на нейно име. Законът е ясен: имущество, получено безвъзмездно, е лична собственост.

Томас започна да отстъпва към изхода.
— Чичо Роберт, айде де, защо веднага със законите? Нали може по човешки…

— По човешки, Томас, е да помагаш на жена си да ремонтира покрива, а не да харчиш пари за глупости, — прекъсна го Роберт. — А да доведеш майка си и сестра си в дома на жена си, докато тя работи в командировки, се нарича наглост.

Маргарита, осъзнала че юридическата атака е провалена, хвана се за сърцето и театрално завъртя очи:
— Ох, лошо ми е… Сърцето! Вода!

Анна гледаше този спектакъл с хладно любопитство. Преди би тичала за лекарства. Днес нещо в нея беше прегоряло.

— Водата е в кладенеца, — спокойно каза тя. — Кофата е в антрето. А линейка тук няма да дойде — пътят е размит. По-добре тръгвайте към колата. Свежият въздух е полезен.

— Чудовище! — изпищя Лаура. — Ще те съдим! Томас е регистриран тук!

— Вече не, — весело отвърна Роберт, изваждайки още един документ. — Временната регистрация изтече вчера. И няма да бъде подновена. Така че тук сте натрапници на частна собственост.

Томас погледна Анна с надежда.
— Анна, хайде де… Мама искаше най-доброто… Да поговорим…

Анна се приближи до прозореца, където някога висяха пердетата на майка ѝ.

— Помниш ли покрива? — каза тихо. — Каза, че те боли гърбът. А после строи оранжерия на майка си. Помниш ли лекарствата? „Нямаме пари“, а за нова въдица имаше. Аз всичко помня. А пердетата… това беше последната капка.

Тя се обърна към тях — спокойна и плашеща в това спокойствие.

— Ключовете на масата. И да ви няма.

Вратата се трясна.

А чичо Роберт промърмори:
— Това не е краят. Те ще опитат да се върнат.

*

Тишината след заминаването им беше почти осезаема. Само вятърът шумолеше в тревата, а старата ябълка скърцаше край верандата.

Анна бавно седна на дивана. Коленете ѝ трепереха — не от страх, а от отдушника след напрежението. Когато адреналинът спадна, тялото ѝ напомни колко години е носило всичко това.

— Дишаш ли? — попита тихо Роберт.

Анна кимна.

— Постъпи правилно. Хората, които веднъж са те стъпкали, винаги ще опитат пак. Само че по-хитро.

— Ще се върнат ли? — попита тя.

— Разбира се. Маргарита не понася загуби. А Томас… ще се лута. Първо ще моли, после ще отмъщава.

— Уморена съм. Искам просто спокойствие.

— Тогава трябва да сложиш точка. Юридическа.

На следващия ден Анна смени ключалките. След още два дни подаде молба за развод. Спокойно, без драми. Томас ѝ пишеше — първо жално, после агресивно. Тя не отговори.

Седмица по-късно Маргарита дойде сама.
— Ще съжаляваш за самотата — изсъска тя.

Анна се усмихна спокойно.
— По-страшно е да живееш без уважение.

Тя заключи портата.

Есента смени покрива. Закачи нови, светли пердета. Старите — майчините — лежаха в шкафа като спомен.

Понякога ѝ беше тъжно. Понякога — страшно. Но все по-често откриваше, че тишината не боли. Тя лекува.

А една вечер, седнала на верандата с чаша чай и слушайки как дъждът барабани по новия покрив, Анна си помисли:

Най-страшното не беше предателството.
Най-страшното беше колко дълго го допускаше.