Снегът падаше на едри парцали, сякаш някой отгоре нарочно го разпръскваше с шепи, покривайки града с бяло, почти тържествено було.
Анна стоеше до прозореца на апартамента си и наблюдаваше минувачите, които бързаха по задачите си, увити в шалове и с вдигнати яки. Декември тъкмо започваше, а зимата вече беше заявила присъствието си без предупреждение.

След седмица трябваше да се състои сватбата — дата, определена още през лятото, когато всичко изглеждаше просто, ясно и почти идеално.

Половин година подготовка измина неусетно. Анна заедно с Лукас обиколи над десет ресторанта, преди да открият точната зала — светла, уютна, без излишен разкош. Банкетът беше резервиран отрано, менюто — обсъждано дълго. Водещия избираха внимателно: гледаха записи, четяха отзиви, спореха и се смееха. Халките купиха от бижутериен магазин на централната улица — семпли, елегантни, точно такива, каквито Анна искаше.

Всичко вървеше спокойно и подредено. Лукас изглеждаше ангажиран: помагаше с организацията, звънеше на изпълнителите, уточняваше детайлите. Родителите му също не възразяваха срещу сватбата, макар че майка му, Маргарита, няколко пъти с видимо недоволство намекна, че церемонията можела да бъде по-пищна. Анна не обърна внимание — сватбата беше планирана скромна, за най-близките.

Промяната започна седмица по-рано.

Лукас изведнъж стана раздразнителен, отговаряше кратко, избягваше директните въпроси. Анна първоначално го отдаде на предсватбено напрежение — често се случва. Но много бързо стана ясно, че причината е друга.

Годеникът започна често да излиза, оправдавайки се с някакви спешни ангажименти. Връщаше се късно, понякога изобщо не нощуваше вкъщи, обяснявайки, че е останал на работа или при приятел. Опитите за разговор завършваха по един и същи начин — Лукас махваше с ръка и се затваряше в банята, сякаш се криеше зад шума на водата.

Телефонните разговори с майка му станаха ежедневие. Преди се чуваха няколко пъти седмично, а сега Маргарита звънеше почти всяка вечер. Лукас излизаше в коридора, понижаваше гласа си до шепот. Анна улавяше откъслечни фрази:
— Да, мамо… Разбирам… Ще видим… Ще помисля…

*

Тревогата растеше. Всеки опит за разговор се разбиваше в студена стена. Анна усещаше, че нещо се разпада — но още не знаеше какво точно.

Онази вечер навън вече беше тъмно, а снегът продължаваше да се върти бавно в светлината на уличните лампи. Лукас се прибра с неестествена усмивка и чужд поглед. Анна седеше на дивана с тефтер в ръка и проверяваше последните детайли по подготовката.

— Анна, трябва да поговорим — каза той, докато събличаше якето си.

Тя вдигна очи. Сърцето ѝ неприятно се сви, но лицето ѝ остана спокойно.
— Слушам те.

Лукас седна срещу нея и дълго гледаше ръцете си. Тишината се проточи болезнено.

— Накратко… майка ми ми намери по-добра годеница — изстреля най-накрая, без да я погледне. — От добро семейство. Така ще е по-правилно.

В стаята настъпи тишина. Анна застина, без да вярва на чутото. Той го каза така делово, сякаш съобщаваше за промяна в плановете за уикенда.

— По-добра… годеница? — повтори тя бавно.

— Да — вдигна поглед най-сетне. — Казва се Клара. Мама ни запозна миналата седмица. Баща ѝ е директор на голяма компания, апартамент в центъра, кола…

— И ти се съгласи? — гласът на Анна беше плашещо равен.

— Това е добра партия — сви рамене той. — Мама казва, че с нея ще имам съвсем друго бъдеще. А ние с теб… ти си мениджър, аз съм програмист. Обикновени хора. А там…

Говореше спокойно, почти безразлично. И точно тогава в Анна нещо се прекъсна — тихо, окончателно. Без болка. С яснота.

Усмихна се. Студено. Почти весело.

— Сигурен ли си, че тя ще се съгласи? — попита Анна.

Лукас се намръщи.
— Разбира се. Мама вече е говорила с родителите ѝ.

— Ясно — Анна стана и отиде до бюрото. — В такъв случай — честито. Искрено.

— Ти… не си ли ядосана? — попита той несигурно.

— А защо да съм? — отвори чекмеджето и извади папка с документи. — Ти направи своя избор. Аз го приемам.

— Страхувах се от сцени — призна той. — От сълзи…

— Няма да ги видиш — отвърна спокойно, включвайки лаптопа.

Анна започна методично да изпраща имейли: отказ на ресторанта, залата, водещия, тортата.
— Всичко беше на мое име — каза тя. — Утре ще се обадя на фотографа и флориста. Халките могат да се върнат.

— Ти сериозно ли? — гледаше я невярващо.

— А ти искаше две сватби? — затвори лаптопа. — Свободен си.

Тя събра нещата си и тръгна към изхода.
— Предай на майка си — обърна се Анна, — че ѝ пожелавам да ти намери наистина идеалната годеница. Може би третия път ще има повече късмет.

— Третия? — не разбра Лукас.

Анна само се усмихна и затвори вратата.

По-късно, седнала на дивана у приятелката си София с чаша горещ чай, тя спокойно каза:
— Сватбата се отменя. Лукас си намери по-добра годеница.

София пребледня.
— Какво?..

Анна погледна през прозореца, където снегът все още падаше, и тихо добави:

— Най-интересното тепърва започва, когато майка му разбере кого всъщност е „намерила“…

*

Анна не плака. Дори когато остана сама в кухнята на София, дори когато чаят отдавна беше изстинал, а навън се зазоряваше. Вътре цареше странна празнота и спокойствие — сякаш тялото ѝ само беше изключило излишните емоции, за да оцелее.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита предпазливо София, докато прибираше чашите. — Ти си… прекалено спокойна.

— И аз така мисля — Анна се усмихна леко. — Но май просто навреме слязох от влака, който отиваше в грешна посока.

На следващия ден си взе почивен. Не от слабост — от нужда да подреди живота си. Първо се обади в бижутерския магазин, после на брокер. До обяд вече имаше два варианта за жилище, а вечерта — подписан договор. Малко студио, но нейно. Без чужди майки, шепот зад вратите и внезапни „по-добри годеници“.

Лукас се обади след три дни.

Позвъни късно вечерта, когато Анна подреждаше книгите си. Телефонът вибрираше настойчиво, сякаш знаеше, че ще бъде вдигнат.

— Анна… — гласът му беше несигурен. — Трябва да поговорим.

— Вече говорихме — отвърна тя спокойно.

— Не разбираш. Нищо не се получи така, както майка ми беше планирала.

Разбира се. Не както е планирала.

— Клара… отказа — изстреля той. — Каза, че няма да се омъжва за мъж, който изоставя годеницата си при първото щракване с пръсти.

Вътре нещо трепна. Не радост — удовлетворение. Тихо и честно.

— Изненадващо — каза Анна. — Явно има характер. Опасно качество за „идеалната партия“.

— Анна — заговори по-бързо той, — всичко разбрах. Майка ми прекали. Бях объркан. Можем да оправим нещата.

Тя отиде до прозореца. Градът живееше своя живот — равнодушен и подреден.

— Не, Лукас. Грешка можеш да поправиш в отчет. Ти направи избор.

— Но аз те обичам!

— Не — отвърна тя меко, но твърдо. — Ти обичаш одобрението. Преди го получаваше от мен.

Настъпи мълчание. После той въздъхна:
— Майка ми каза, че си неблагодарна. Че една нормална жена би се борила.

Анна се усмихна.
— Предай на Маргарита, че една нормална жена не се бори за мъж, когото трябва да дели с майка му.

Тя затвори телефона и за първи път от дълго време почувства истинско облекчение.

Изминаха шест месеца.

Анна седеше в малко кафене и чакаше бизнес среща. Новата работа беше по-трудна, по-интересна и по-добре платена. Смееше се, обсъждайки проект, когато внезапно забеляза позната фигура до бара.

Лукас беше остарял. Не отвън — отвътре. Стоеше със свити рамене, говореше по телефона и раздразнено повтаряше:
— Да, мамо… Разбирам… Добре…

Анна допи кафето си и стана. Погледите им се срещнаха за миг. Лукас я позна, потрепна, сякаш искаше да се приближи.

Анна само кимна — спокойно, без злоба — и излезе.

Навън валеше сняг. Същият като през декември. Но сега беше лек и чист.

Анна се усмихна и си помисли:

Добре, че тогава се усмихнах. Защото точно в онзи момент започна истинският ми живот.