– Къде е моето момче?! – Маргарита влетя с тортата в ръце, без дори да почука. – На четиридесет години е, а аз му изпекох любимата торта!
– Няма го, – преградих ѝ пътя към кухнята, скръстила ръце. – И няма и да го има.
– Как така го няма? Колата му е долу!
– Колата е там. Той — не. От месец. Премести се при Франческа от третия вход, ако ви е интересно.

Тортата бавно се плъзна от ръцете ѝ на пода. Кремът се размаза по паркета, който само вчера бях лъснала до блясък. Лицето на Маргарита побеля, тя се хвана за касата, сякаш ще припадне.
– Лъжеш… Той щеше да ми каже!
Усмихнах се студено. Десет години тази жена ме третираше като слугиня на своя „скъп синчец“. Десет години търпях нахлуванията ѝ без предупреждение, критики към готвенето ми, към възпитанието на дъщеря ми, дори към цвета на косата ми.
– Седнете, – преместих един стол. – Ще ви разкажа какъв „златен син“ имате.

Първата тревога се появи преди три месеца. Людмил започна да се прибира все по-късно — ту „спешен отчет“, ту „проточило се съвещание“. Работя в счетоводството на съседния офис — знам много добре кога имат съвещания.
После започнаха „фирмените купони“. Всеки петък. Връщаше се по изгрев, ухаещ не на ракия, а на евтин, сладникав женски парфюм. Мълчах. Алиса имаше изпити — скандали нямаше да ѝ помогнат.

*

– Мамо, защо татко спи в гостната? – попита веднъж.
– Силно хърка. Пречи ми.
– А преди не ти ли пречеше?

Децата усещат всичко. А аз се държах. Мислех — ще му мине. Криза на средната възраст. Важно беше семейството да остане цяло.

Франческа я познавах. Разведе се миналата година, уголеми устните, опъна лицето, започна да обикаля пред блока, уж търсейки мъже за „помощ“ — ту водопроводчик, ту някой със сакове. Мъжете се лепяха за нея като мухи на мед.
Людмил също ѝ помагаше. Сглоби шкаф, сложи корниз. Шегувах се:
– Внимавай да не се хванеш на въдицата.
– Хайде, бе, – смееше се. – Празна, фалшива кукла е тя.

Да, „кукла“, която прекрасно знаеше как да увие мъж около пръста си. Първо дребни молби, после: „Ох, Людмиле, толкова сте изморен, пийте един чай“… От чая до леглото — една крачка.

Маргарита слушаше, впила пръсти в ръба на масата, кокалчетата ѝ побелели.

*

– Не е възможно… Людмил е домашно момче, той не би…
– Би, и още как. – подадох ѝ чаша вода. – Вашето „домашно момче“ сега при Франческа мие подове и носи торбите ѝ от магазина. Видях го вчера — пет сака влачеше.

Преди месец се прибрах по-рано. Главата ме цепеше, та си тръгнах от работа. Завъртях ключа тихо — да не го събудя, ако спи след нощна смяна.
В спалнята наистина имаше някой. Само че… не спеше. И не беше сам.

Стоях на вратата, гледах голия задник на мъжа си и стегнатите, напомпани форми на Франческа. А най-гнусното? Че беше в нашето легло. В нашата спалня. До нашата сватбена снимка на шкафчето.
Не направих сцена. Отидох в кухнята, взех бабината чугунена тава… и я тряснах в пода с всичка сила.

Изскочиха като попарени. Франческа — само с чаршаф, Людмил — нахлузващ боксерките наопаки.
– Лено, не е това, което мислиш!
– А какво трябва да мисля? Че играете на табла?

Франческа опита да се измъкне покрай мен. Хванах я за удължените коси.
– Стой. Облечи се тук, пред мен. И да не съм те видяла повече.

Маргарита стоеше като вкаменена, втренчена в един-единствен точка. Изглеждаше, сякаш ще ѝ спре въздухът. Нямах намерение да я утешавам. Десет години — нито една топла дума. Нека сега чуе истината.

*

– И… после какво стана? – прошепна накрая.

Опитах се на плота.
– После? – повторих. – После стана още по-интересно.

Когато двамата се бяха облекли и тръгваха да излизат, Людмил изведнъж реши да „говорим“.

– Лено, можем ли спокойно да обсъдим…
– Спокойно? – засмях се студено. – Изневери ми в нашето легло. Спокойствието свърши там, където панталоните ти лежаха до нейните обувки.

Франческа си оправи блузата и изсумтя:
– Ако връзката ви е умряла, не е моя вина…
Направих крачка към нея. Тя веднага отстъпи.
– Възползвала си се от първия, който те е пожалил. И не се прави на светица, след като сама си влязла в чуждо легло. Махай се.

Стисна зъби, но мълча. Людмил гледаше ту към мен, ту към нея — като куче, което викат две различни ръце.
Първа хлопна вратата Франческа. Людмил се поколеба по-дълго — сякаш чакаше да се разплача. Не дочака.

– Ако излезеш след нея — не се връщай. – казах спокойно.
Побеля. Но излезе.

*

– Той… върна ли се? – прошепна Маргарита.
– Върна се. – кимнах. – След седмица. На колене.

Помня отлично онази вечер.

Стоеше на вратата с намачкан пакет чипс и три жалки рози, увити в салфетка.
– Лено… можем ли да започнем отначало?
– Не. – казах. – Това е краят.

Хвана се за главата, разхождаше се напред-назад.
– Сгреших! Тя… след седмица започна да ми иска пари, да плащам сметките ѝ, да ходя на събранията в училище! Има дългове… Аз… аз мислех…
– Мислеше, че нямам гордост. – прекъснах го. – Грешал си повече, отколкото си предполагал.

Разведохме се бързо. Без скандали. Без делене на чинии. Той взе нещата си — аз взех живота си.

*

Маргарита стана бавно, сякаш внезапно бе остаряла с десет години.
– Не знаех… – прошепна. – Лено…
– Не ти се сърдя вече. – казах искрено. – Но тази част от живота ми е приключила.

Тя кимна, огледа кухнята като непознато място.
– Трябва… да помисля.

Когато вратата се затвори след нея, настъпи тишина — истинска, чиста, моя.

Седнах за миг, погледнах размазания по пода крем. Вместо болка — почувствах облекчение.
Понякога едва когато лъжата свърши, започва нещо истинско.

Ново начало. Такова, в което никой не влиза без да почука. И в което аз решавам кого пускам — в дома си и в сърцето си.