Людмила влетя в апартамента, без дори да свали мокрия от ноемврийската киша шлифер. В антрето миришеше на влага, бира и вчерашни инстантни спагети. Марко стоеше пред печката с намачкана тениска, държейки лъжица като оправдание.

— Какво пак крещиш? — смръщи се той. — Само подгрявах кус-кус.
— Кус-кус?! — Людмила трясна папка с документи на масата. — Димитър от счетоводството ми каза, че пак са те видели в магазина с моята карта. Казах ясно — край, достъпът е спрян!
— Ама имаше пилаф на промоция…
— Петдесет лева за пилаф?! Нормален ли си?

Той започна да мърмори за „кола, памперси на племенника, цигари“, но гласът му сам издаваше вина.
— Кажи направо, че не ти е стигнало за бира!
— Е, щеше да е добре…

— Марко — повиши тон Людмила — цял ден си седял вкъщи. Какво точно ти е било „тежко“?

Той избухна:
— Почвай пак! Че съм никой, че без теб съм нула!
— Никога не съм казвала това.
— Същото е по смисъл!

Людмила пое рязко въздух.
— Днес шефът ме извика. Пита за „съмнителни разходи“. Съмняват се в надеждността ми. Заради теб.
— Недей да преувеличаваш…
— Ти правиш от мен за смях!

В този момент влезе Елена, свекървата — естествено, без да свали якето.

— Пак ли се карате? Людмила трябва да си почине след работа…
— Защо „пак ние”? — студено попита Людмила. — Аз мълчах.

*

Елена въздъхна театрално и се подпря на касата:

— Дошла съм по работа. На мен и на Стефан ни трябват седемдесет лева. Спешно.
— За какво? — притвори очи Людмила.
— Аха, каква си ти… Все едно разследване правиш!
— За какво?
— На Стефан му се разпаднаха обувките. Хубавите струват поне седемдесет.
— Има два чифта.
— Стари са!
— Но не са развалени.

Елена пламна:
— Значи един мъж не може да си купи читави обувки?
— С неговите пари — може всичко — отсече Людмила.

— Аз ще дам — намеси се Марко.
— А с какво? С парите, дето не ти стигнаха за цигари?

Елена се обърна и тресна вратата.

— Е? — Марко погледна жена си. — Доволна ли си?
— Омръзна ми този цирк, в който аз съм клоуна, а вие ръкопляскате, докато ме изтръсквате за пари.
— Сама си си виновна! Свикнахме!
— Виновна, че помогнах? Сериозно?!

— Ти печелиш — какво ти е жално?
— Аз се деля. Но не съм длъжна да издържам цялата ти фамилия!
— Семейството е общо!
— Къде ти е „общото”? Плащал ли си някога сметки? Интернет? Храна?

— Ти искаш да контролираш всичко!
— Искам да пораснеш!

Марко се дръпна, все едно го бяха ударили.

— Стига. Няма да слушам как ме унижаваш.
— Ако истината те „унижава”, значи проблемът не е в мен.

— Какво искаш? Да работя като охрана? Или товарач?
— Искам да правиш нещо. Да не си издънка!
— Утре почвам да търся работа.
— Ти това го каза и вчера. И миналия месец.

Настъпи тежко мълчание.

*

— Добре — измърмори. — Ще говоря с шефа, ще взема извънредни…
— Ако е пак оправдание — аз…
— Ти какво? Ще си тръгнеш?
— Аз вече съм на ръба.

— Людмила, стига. Ти не си такава.
— Каква?
— Няма да ме оставиш. Добре ни беше.
— На теб ти беше добре. Докато аз плащах.

Той излезе да пуши. Върна се кален, ядосан.

— Утре говорим.
— Не. Сега.

— Благодарил ли си ми някога с действие, не с думи?
— В семейството не се „благодари”.
— Трябва, когато един носи всичко, а другият само иска още.

— Добре, ще работя.
— Кога?
— Е… след уикенда.
— Ясно.
— Какво „ясно”?!
— Всичко.
— Почваш пак!
— Не, Марко. Завършвам.

Звънна телефонът — „Стефан татко“.

— Людмила! Имаш ли сто лева? Много трябва!
— Нямам. И повече няма да имам.
— Как така?!
— Спирам да финансирам вашите „важни“ нужди.
— Ще говоря с Марко!
— Говорете. Но от мен повече няма да вземете.

Марко видимо пребледня.

— Война ли им обявяваш?
— Не, Марко. Започвам да живея по друг начин.

Той се затвори в спалнята.
Людмила седна до прозореца и погледна към мокрия, студен софийски двор.

„Утре ще кажа всичко. До край. На всяка цена.“

*

Нощта беше тежка. Людмила не заспа нито минута. Сутринта тихо събра чанта — дрехи, документи, зарядно. Нищо излишно.

Когато стигна до вратата, зад нея се чу прегракнал глас:

— Людмила… ти сериозно ли тръгваш?

— За няколко дни. Трябва ми въздух.

— Мислех… че ще си промениш мнението. Винаги го правеше.
— Точно затова сега няма да го променя.

Той се свлече на пода, като човек, който е загубил посока.

— Цяла нощ мислих. И знаеш ли? Не разбрах кога съм почнал да лежа изцяло на теб.

— Когато спря да виждаш човек в мен. И започна да виждаш банкомат.

— Не исках… Просто така стана.
— Това не е оправдание.

— Добре. Ще опитам. Ще намеря работа. Само… не излизай така.

— Ако остана, пак ще си останем на думи. Трябва да изляза, за да разбереш, че е сериозно.

Той кимна — за първи път истински.

— Ще се върнеш?
— Ако видя промяна — да.

При най-близката си приятелка Таня, Людмила за пръв път почувства тишина, която не я задушава. Таня само й подаде горещ шоколад.

— Направи правилното — каза спокойно тя.

*

На третия ден Марко се обади.

— Людмила… трябва да видиш нещо.

Срещнаха се на спирката. Той стоеше там с папка в ръце, очевидно напрегнат. Подаде й документите.

— Трудов договор. График. Заплата. Назначиха ме в куриерска фирма. Минах обучение.

Документите бяха истински.

— Това… бързо е станало — прошепна тя.

— Уплаших се. Не че ще те изгубя. Че съм се превърнал в човек, на когото сам не бих помогнал. Не искам да съм такъв.

Людмила го гледа дълго.

— Това е важна крачка, Марко.

— Значи… ще се върнеш? — гласът му беше несигурен.

Тя погледна мокрия булевард, светлините на колите, сивото небе над София.

— Да. Ще се върна. Но не към старото. Към новото — ако бъдеш този човек всеки ден. Не седмица. Не месец. Винаги.

— Ще бъда. Искам да ни е добре. И на двамата.

Людмила се усмихна леко — за първи път от много време.

— Хайде. Да се прибираме.

*

Тръгнаха един до друг. Не като перфектна двойка, а като двама възрастни, които най-сетне разбраха:

Любовта не е в парите.
Не е в това кой носи повече.
А в това двама да участват.

И този път Людмила усети нещо различно:

До нея вървеше не човек, който я източва.
А мъж, решил най-сетне да стане такъв.

Това беше начало.
Истинско. Завършено.
И светло.