— Клара… — Юлиан спря на прага на банята, докато свалях грима си. Говореше тихо, прекалено тихо, сякаш се страхуваше някой да не ни чуе. — Можеш ли… не сега. Не пред нея.

Бавно вдигнах поглед към отражението си в огледалото. Спокойно лице. Събрано. Почти студено. Изчаках да продължи.

— „Не сега“ кога точно значи? — попитах.

Той отклони поглед и разтърка носа си — жест, който се появяваше всеки път, когато усещаше, че ситуацията му се изплъзва.

— Знаеш защо. Хелена… ако разбере, че точно ти работиш по този проект, ще го приеме като удар. Като предателство. Не само от твоя страна — и от моя.

Тогава всичко си дойде на мястото.

— Значи не се страхуваш от длъжността ми — казах спокойно. — Страхуваш се от последствията.

Той замълча. Това беше отговорът.

— Просто… бъди никоя — каза накрая. — Само тези две седмици. Ще кажем, че си асистент мениджър. Моля те. После… после прави каквото искаш.

Пет години брак. Пет години, в които бях негова опора, а не проблем. А сега ме молеше да се смаля. Не защото го е срам. А защото го е страх.

— Добре — отговорих след кратка пауза. — Ще бъда никоя.

Той издиша с облекчение, сякаш току-що бе избегнал катастрофа.

*

А аз вече знаех: щом иска да играя роля, ще видя как се държат с мен, докато не знаят коя съм всъщност.

Хелена беше наела пентхаус в центъра на града за две седмици — „за да не зависи от хотели“. Бях я виждала и преди, мимоходом: на сватбата ни, сред шум, тостове и хора. Тогава дори не запомни лицето ми. Жената на по-малкия брат не беше личност — беше фон.

Когато влязохме, тя стоеше до панорамния прозорец с чаша просеко в ръка и не се обърна веднага. Даде ни време да се събуем, да се огледаме, да усетим разликата между „временните“ и „хората с положение“.

Бях подготвена. Стара блуза с мъхчета, дънки още от студентските ми години, голяма платнена чанта — сякаш току-що от пазара. Косата ми беше вързана с обикновен ластик. Без грим. Без бижута. Без никакви знаци на статус.

Когато Хелена най-сетне се обърна, погледът ѝ се плъзна по мен отгоре надолу — бавно, професионално. Не поздрави веднага. Първо ме прецени.

— Клара — каза тя и подаде ръка без усмивка. — Радвам се най-после да се запознаем по-отблизо.

Ръката ѝ беше студена, а тежкият пръстен болезнено се впи в пръста ми — като напомняне кой тук има тежест.

— О, Хелена, колко е красиво у вас! — казах с престорен възторг. — Ние с момичетата от работа мечтаем някой ден да живеем така!

Юлиан се задави с въздуха. Хелена се усмихна за първи път тази вечер — студено, доволно.

— Сядайтe. Поръчах вечерята от ресторант, не обичам да готвя по време на почивка.

Седнах и оставих чантата до себе си. Тя веднага се килна настрани — нелепа, неуместна на фона на безупречния интериор. Хелена го забеляза. Разбира се.

*

— Юлиан каза, че работиш в снабдяването? — попита тя, докато си наливаше още просеко. На нас дори не предложи.

— Да, асистент мениджър — направих гласа си по-прост, по-висок. — Документи, доставки, съгласуване. Работа много, но плащат що-годе добре.

— „Що-годе“ — това колко е?

Назовах средна сума. Хелена кимна, сякаш отметна нещо в ума си.

— Най-важното е да стига за живот — каза тя и погледна към Юлиан. — А при теб как са нещата? В строителството сега е трудно, чух.

Юлиан започна да обяснява — внимателно, подбирайки думите. Хелена слушаше с половин ухо: гледаше през прозореца, оправяше възглавница, оглеждаше ноктите си.

— Ние с Томас наскоро отворихме още една пекарна в центъра на Мюнхен — прекъсна го тя. — Наемът е безумен, но се изплаща бързо. Хората са готови да плащат за качество.

— Качеството е важно — казах спокойно. — Особено когато знаеш за какво плащаш.

Тя ме стрелна с бърз, подозрителен поглед. После реши, че си въобразява.

По време на вечерята говореше много: за доставчици, сертификати, „немски стандарти“. Аз слушах и от време на време задавах наивни въпроси — от онези, които задава човек извън системата.

— А кой ви води счетоводството? — попитах между другото. — Собствен екип или външна фирма?

*

— Само външна — отвърна Хелена. — Щатните счетоводители са прекалено голям риск.

— Да… — замислих се, въртейки вилицата. — Особено при трансгранични потоци. Там има толкова нюанси, че лесно може да се пропусне нещо.

Тя замръзна. Само за миг. Достатъчно.

— Разбираш ли от това? — попита, отпивайки от просекото.

— Налага се — свих рамене. — Понякога числата казват повече от хората.

Юлиан ме погледна тревожно. Отговорих му с лек, успокояващ поглед. Вече беше късно.

След вечерята Хелена предложи кафе. Застанахме до прозореца, градът долу проблясваше със светлини.

— Винаги съм смятала — каза тя, — че е важно човек да знае мястото си. Това много улеснява живота.

— Особено когато сам го избираш — отвърнах.

Тя ме погледна по-внимателно.

— И къде е твоето място, Клара?

Оставих чашата.

— Там, където се вземат решенията.

Тишината се сгъсти.

— Но ти каза, че си асистент — произнесе бавно Хелена.

— Казах това, което искахте да чуете — отговорих спокойно. — Асистентът е удобна роля. Никой не се вглежда.

— Юлиан? — обърна се тя към брат си. — Ти знаеше ли?

Той пребледня.

— Сега не е моментът… — започна.

— Точно сега е — прекъснах го.

*

Извадих телефона и показах екрана.

— Това е писмо от вашия одитор. Учуден е, че още не сте отговорили. Особено за втората пекарна.

Хелена пребледня напълно.

— Откъде го имаш?

— Защото не съм асистент, Хелена. Аз съм финансов директор на европейското подразделение на консултантската група, която води тази проверка. И повярвай ми — предпочитах да се запознаем при други обстоятелства.

Тя се отпусна в креслото. Пръстенът на ръката ѝ вече не изглеждаше значим.

— Значи… през цялото време…

— Наблюдавах — казах. — Как говориш. Как гледаш. Как решаваш кой заслужава уважение.

— Можеше да ни унищожиш — каза глухо.

— Можех — кимнах. — Но не го направих.
И добавих:
— Аз избирам кога и за какво се плаща.

Тръгнахме си след десет минути. В асансьора Юлиан се опита да говори. Мълчах.

На изхода се спрях.

— Повече няма да се смалявам, за да ти е по-малко страшно — казах. — Реши дали искаш да си до истинската мен.

Той не отговори.

И за първи път от много време това престана да има значение.