Мария стоеше пред огледалото и пробваше вече трета рокля поред. Синята ѝ се стори прекалено ярка, черната — твърде строга. Накрая се спря на бежовата, с изчистена яка. Тази вечер годеникът ѝ щеше да я заведе да се запознае с родителите си и Мария се вълнуваше така, сякаш я чакаше изпит.

Едностайният апартамент, в който Мария и Даниел живееха през последните шест месеца, беше малък, но много уютен. Тя го беше обзавела сама — всяка подробност беше подбрана с любов. Бежов диван до прозореца, рафтове с книги по стената, живи цветя на перваза. Мария работеше като интериорен дизайнер и този апартамент беше нейната визитна картичка.

*

— Готова ли си? — Даниел излезе от банята, закопчавайки ризата си. — Вече закъсняваме.

— Почти — Мария грабна чантата си и за последен път провери грима. — Дани, а твоите родители… строги ли са?

— Нормални са — сви рамене той. — Обикновени хора. Майка ми готви отлично, баща ми обича да говори. Не се притеснявай, всичко ще е наред.

Мария кимна, но напрежението не я напускаше. За нея беше важно бъдещите ѝ свекъри да я приемат. Семейството означаваше много. Искаше топлина, близост, усещане, че е желана.

Наскоро Мария получи повишение — вече не беше просто асистент, а пълноправен дизайнер в студиото. Първи сериозен проект, собствени клиенти, отговорност. Всеки ден тя доказваше, че заслужава това място. Даниел я подкрепяше на думи, казваше, че се гордее с нея. Понякога обаче се шегуваше, че не трябва да се вманиачава в работата — семейството било по-важно.

Къщата на родителите на Даниел беше извън града. Голяма, двуетажна, с поддържан двор. Когато колата спря пред портата, Мария пое дълбоко дъх и изглади роклята си.

*

— Изглеждаш прекрасно — усмихна се Даниел и стисна ръката ѝ. — Отпусни се.

Вратата отвори Елена Георгиева — висока жена с безупречно оформена прическа и строг поглед. Усмивката ѝ беше учтива, но не достигаше до очите.

— Даниел! — тя прегърна сина си, после погледна Мария. — Значи ти си годеницата?

— Здравейте, госпожо Георгиева — Мария подаде ръка. — Много ми е приятно.

— Заповядайте — отстъпи тя. — Иван вече ви чака.

Вътре всичко говореше за достатък. Скъпи мебели, тежки завеси, лъснат паркет. В хола масата беше отрупана — салати, основни ястия, сладкиши. Явно домакинята се беше постарала.

Иван Георгиев се изправи, когато влязоха. Едър мъж със сивееща коса и тежък, преценяващ поглед — сякаш Мария беше дошла на интервю.

— Здравей — каза тя.

— Здравей — стисна ръката ѝ кратко. — Сядайте.

Вечерята започна с обичайни теми — пътя, времето, работата на Даниел. Елена разпитваше сина си за здравето, храненето, ежедневието — сякаш Мария не се справяше.

— Даниел, отслабнал си — каза тя с укор. — Надявам се, годеницата ти те храни добре?

— Всичко е наред, мамо — отговори той. — Мария готви хубаво.

— Хубаво — това какво значи? — обърна се тя към Мария. — Какво обикновено готвиш?

— Различни неща… — Мария се смути. — Супи, основни ястия. Гледам да е вкусно и полезно.

*

— Полезно — усмихна се иронично Елена. — На мъжа му трябва засищащо. Яхнии, месо, тестени неща. Това е храна.

Мария кимна, усещайки как бузите ѝ пламват. Даниел мълчеше. Иван наблюдаваше.

— А ти къде работиш? — попита накрая той.

— В дизайнерско студио — Мария се зарадва на смяната на темата. — Занимавам се с интериори. Наскоро ме повишиха, вече водя собствени проекти.

— Проекти… — Иван отпи от виното. — И добре ли плащат?

— Достойно — усмихна се тя. — Сега подготвям голяма поръчка — апартамент в центъра, сериозни клиенти.

Елена размени поглед с мъжа си.

— Значи смяташ да работиш и занапред? — попита тя меко, но неприятно.

— Разбира се — отговори Мария. — Обичам работата си.

Настъпи тежка тишина.

— В нашето семейство — каза Иван бавно — жените никога не са работили.

Мария замръзна.

— Моля?

— Майка ми не е работила. Елена не е работила. И жената на Даниел няма да работи.

*

Даниел се усмихна, без да откъсва поглед от екрана. Усмивката беше лека, почти небрежна — точно такава, с каквато човек прикрива пълната си увереност, че е прав.

— Сега си на емоции, Мария — каза спокойно. — Всички жени първо се съпротивляват. После свикват. Това е нормално.

Мария бавно седна на ръба на стола. Вътре в нея беше празно и звънко, сякаш някой беше източил въздуха от гърдите ѝ. Тя гледаше мъжа, с когото планираше да свърже живота си, и за първи път го виждаше истински — без оправдания, без илюзии.

— Значи си знаел — прошепна тя. — Знаел си… и въпреки това си мълчал.

— А какво има да се обсъжда? — Даниел сви рамене. — Това е ясно. Семейството е ред. Роли. Аз изкарвам парите, ти се грижиш за дома. Както при моите родители. Както трябва да бъде.

— За кого „трябва“? — Мария вдигна поглед. — За теб? За майка ти? За баща ти?

Той замълча за миг, после въздъхна — като човек, уморен от безсмислен разговор.

— Слушай — каза той по-твърдо, — ако искаш да поемаш поръчки, да тичаш по обекти, да седиш нощем над проекти… тогава забрави за мен. Аз няма да живея с жена, за която работата е по-важна от семейството.

Той беше сигурен, че тези думи ще сложат точка.
Че тя ще се уплаши.
Ще отстъпи.

Както беше отстъпвала и преди — в дребните неща, в споровете, в неудобните разговори.

Мария бавно се изправи.

— Добре — каза тя неочаквано спокойно.

Даниел се обърна към нея, намръщен.

*

— Какво значи „добре“?

— Избирам работата си — каза Мария ясно. — Избирам себе си. Проектите си. Решенията си. Живота си.

Той се изсмя кратко, невярващо.

— Мислиш, че без мен ще постигнеш нещо?

— Знам — отговори тя. — Защото вече го постигам. А без себе си — не бих могла.

Мария влезе в спалнята, отвори гардероба и извади куфара. Движенията ѝ бяха точни, събрани, спокойни. Тя подреждаше дрехите си без бързане — сякаш беше преживяла този момент десетки пъти в мислите си.

— Сериозно ли говориш? — Даниел се изправи, в гласа му за първи път се появи раздразнение. — Заради някаква работа?

— Не — тя дори не се обърна. — Заради отношението. Заради това, че вече сте решили вместо мен коя трябва да бъда.

Той замълча. След малко каза по-тихо:

— Ще съжаляваш.

Мария затвори куфара и го погледна.

— Ще съжалявам само за едно — отвърна тя. — Ако сега остана.

Половин час по-късно тя излезе от апартамента. Навън беше хладно и свежо. Мария пое дълбоко дъх — за първи път от много време истински, с пълни гърди.

Телефонът ѝ в джоба завибрира. Съобщение от клиент:
„Мария, разгледахме проектите. Много ни харесват. Кога можем да започнем?“

Тя се усмихна.

И, прибирайки телефона, прошепна — вече не към него, а към себе си:

— Сега наистина мога да започна.